In memoriam
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Год: Эксмо
- ISBN: 978-5-699-29815-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «In memoriam». Краткое содержание книги:
Он остановил машину перед домом и увидел на тротуаре свою жену, которая, сложив руки на груди, внимательно наблюдала за молодым человеком, стоявшим на стремянке с отверткой и молотком в руках. Они не замечали его до той поры, пока он не хлопнул дверцей…»
— Сякаш очакваш нещо — добави тя. — Но какво?
— Де да знаех. — Той вдигна вилицата си, но не набоде нищо. — Просто последните две нощи се ослушвах.
— За какво?
— За нещо. Сигурно съм лежал с часове и просто се ослушвах. Чаках. Но нямаше нищо.
— Яж. Изгладнял си.
— Да, но за какво?
— Допий си виното.
Когато дойде време за лягане, тя му каза:
— Опитай се да поспиш.
— Не мога да се опитам да поспя, ще се случи.
— Все пак опитай. Тревожа се. — Тя го целуна по бузата и тръгна към спалнята.
— Ей сега идвам — каза той.
Чу как часовникът на университета в другия край на града удари полунощ, след това един и после два часа. Седеше със затворени очи, с недочетената книга в скута и с втора бутилка вино на масичката до него. Чакаше. Вятърът навън се усили.
Накрая, когато далечният часовник отмери три часа, стана, излезе навън и отвори гаража. Застана там за миг, загледан в баскетболната топка. Не я изнесе навън. Просто я остави да лежи на циментовия под.
Ако оставеше вратата на гаража отворена, може би щеше да стане.
Излезе навън и понечи да погледне към коша, но спря. Не гледай. Не обръщай внимание. Може би така…
Затвори очи, обърна се и просто остана така на лунната светлина. Напрягаше целия си слух и леко се олюляваше, но нито веднъж не отвори очи да погледне към коша.
Вятърът прошепна в дърветата.
Да, помисли си той.
Есенен лист прелетя през алеята.
Да. О, да.
Слабият звук се усили, сякаш някой се отдалечаваше тичешком, после, вече по-близко, премина в ходене, след което настъпи тишина.
И след малко долови движение около себе си и го заобиколиха други звуци — някои бързи, други бавни.
Да, помисли си той. Господи, да.
Все така стиснал очи, протегна ръце, за да почувства въздуха, но имаше само вятър и лунна светлина.
Да, помисли си той. Сега.
Сега.
Сега.
На разсъмване жена му приближи и седна на леглото му. Движението го събуди. Той отвори очи.
— Няма го — каза тя.
— Какво?
Тя извърна поглед към предния прозорец.
Той бавно стана, отиде до прозореца и се загледа към гаража.
Там нямаше нито табло, нито кош.
— Какво стана тази нощ? — попита тя.
— Нещо.
— Какво?
— Не зная. Може би беше от времето. Лунната светлина караше всичко да изглежда, сякаш се движи. И се запитах „какво е това?“
Жена му чакаше с ръце в скута.
— И какво стана?
— Добре, казах си, който и да си, каквото и да си, ако изиграем една последна игра, ще мога ли да заспя? Една последна игра? Чувствах въздуха в лицето си и по ръцете си. Луната изчезна и отново се появи. Това беше знак. Раздвижих се. Въздухът също се раздвижи.
— И после?
— Изиграхме една последна игра.
— Стори ми се, че чух. — Тя пое дълбоко дъх. — Кой победи?
— Ние победихме — отговори той.
— Не можете да победите и двамата.
— Може. Стига да опиташ.
— Значи и двамата победихте.
— И двамата.
Тя застана до него и също се загледа към празната фасада на гаража.
— Ти ли го свали?
— Някой го е направил.
— Не чух да вадиш стълбата.
— Странно. Изкачването беше трудно, слизането още повече. Погледът ми беше препречен от таблото. Не можех да виждам.
— И къде го остави? — попита тя.
— Не зная. Ще се натъкнем на него, когато най-малко очакваме.
— Слава Богу, че всичко свърши.
— Да, свърши, но най-хубавото е…
— Какво?
— Равният резултат — каза той.
И повтори:
— Равният резултат.