Париж завинаги

Чувствах как потта се стича по ръцете и капе от пръстите ми.

Дълго време стояхме неподвижно, докато накрая той сви рамене типично по френски, аз сторих същото и двамата отново се разсмяхме тихо.

Той се наведе, хвана ме за брадичката и леко ме целуна по челото. После отстъпи назад и метна ризата през раменете ми. Стори ми се, че прошепна:

— Bonne chance.

После отиде тихо до вратата, постави пръст на устните си, каза „шшш“, и двамата излязохме обратно на улицата.

Върнахме се до тясната алея, по която в едната посока можеше да се стигне до бистрото, а по другата — до реката, Лувъра и моя хотел.

— Боже мой — промълвих тихо. — Прекарахме заедно половин час, а дори не си знаем имената.

Той ме погледна въпросително и внезапен порив на вдъхновение ме накара да вдигна ръка и да го смушкам с пръст в гърдите.

— Ти Джейн, аз Тарзан — казах му.

Той избухна в смях и повтори:

— Аз Джейн, ти Тарзан.

И за пръв път откакто се срещнахме, двамата се отпуснахме и се разсмяхме от сърце.

Той отново се наведе и ме целуна по челото, след което се обърна.

Когато се отдалечи на три-четири метра, произнесе на колеблив английски, без да се обръща:

— Съжалявам.

— Много съжалявам — отвърнах аз.

— Другият път? — попита той.

— Другият — казах аз.

И той изчезна в тясната уличка, без вече да ме води.

Поех обратно към реката, минах покрай Лувъра и се прибрах в хотела.

Беше два след полунощ, жегата продължаваше да е все така мъчителна. Затворих вратата на апартамента и чух как завивките на жена ми зашумоляха.