Воеводинска народна приказка (Воеводинска народна приказка)

— Браво, Зайко Дивогорски! Ще разказвам дорде съм жива на всички за големия ти ум и хитрина.

А Заю-Баю, като чул тази похвала, се зарадвал още по вече. Хванал се за коремчето и се раздрусал от прещастлив смях. Смял се, смял се, та чак устната му се разцепила.

След като се насмял до насита, тръгнал да върви закъдето по-рано се бил запътил. В къщичката на тъща си намерил цялата рода, събрана на честна трапеза. Като го видели с такава окървавена уста, всички помислили, че се избавил от някакво голямо премеждие, каквото често се случва с без защитните зайчета. Ала когато Заю-Баю им разправил за юначния си подвиг, гостите наскачали радостни, излезли на полянката и заиграли ситно заешко хоро. Скачали, тропали до късна среднощ.

Оттогава всички синове, внуци и правнуци на Заю-Баю започнали да се раждат с цепната устна и така си продължава до ден-днешен. Ала зайците не се смущават от това, не смятат цепнатата си устна за грозен недъг — гордеят се с нея, защото им напомня за геройството на техния хитроумен пра-пра-прадядо.