Полска народна приказка (Полска народна приказка)
- Автор: Златната ябълка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полска народна приказка (Полска народна приказка)». Краткое содержание книги:
Плеснала бабичката с ръце и мигом станало светло. Видял Владислав, че в пещерата има два отворени сандъка, пълни със скъпоценни камъни. В единия лежат рубини, от които струи червена светлина, в другия сапфири, които излъчвали гълъбова светлина. Насред пещерата се е разклонила ябълка със златни плодове.
Бабичката рекла на Владислав:
— Ако вземеш сандъка с рубините — ще бъдеш най-хубавия човек. Вземеш ли сандъка със сапфирите — ще станеш най-главният и най-богатият. Ако вземеш ябълката, ще си останеш беден, но затуй пък ще бъдеш щастлив, мил на майка си и полезен на хората! Имаш ли ябълката, ще имаш и работа по сърце.
— Каква е тая работа, бабо? — попитал Владислав.
Бабичката му отвърнала:
— Тази ябълка не е проста. Сутрин тя се покрива с цвят, вечер на клонките и узряват златни ябълки. Тези ябълки всяка болест лекуват. Само че трябва да лекуваш без пари.
— Дай ми, бабо, ябълката! — рекъл Владислав.
Махнала бабичката с ръка. Ябълката се размърдала, отскубнала корените си от земята и тръгнала след пастира. Върви и се поклаща насам-натам.
Посадил Владислав ябълката под прозореца си и без да се мае накъсал златни ябълки, отишъл в селото и ги раздал на всичките болни. Болните тоз час оздравели. Оздравял дърварят, комуто един бор счупил гръбнака, дигнала се от леглото дори столетната бабичка Люцина, която никой не помнел да е била здрава.
И литнала по Карпатските планини мълвата за момчето, което пасе стадо, със златни ябълки лекува болести, а пари не взема от никого.
Веднъж по планинския път минал кралят. Той бил хремав. Лекувал го лекар-немец, но не го долекувал; французин-доктор го церил, но не го изцерил, а турският доктор само го ядосал.
Кралските слуги рекли: тъй и тъй, тука живее пастир, които лекува със златни ябълки.
— Апчиха! — отвърнал кралят. — Апчиха! Откарайте ме при пастира.
Отишъл кралят при пастира.
Тъкмо когато наближил Владиславовата колиба, дошъл един умиращ ловец, прегазен от мечка.
На дървото била останала само една ябълка.
— Лекувай ме! — извикал кралят. — Аз ще те наградя кралски. Ловецът да почака.
— Ловецът не може да чака, защото умира — рекъл Владислав и дал на ловеца златната ябълка.
Изял ловецът ябълката и оздравял.
Разгневил се кралят, разкихал се. Не пожелал да чака до другата сутрин, когато ще пораснат нови плодове, а заповядал да изкоренят от земята ябълката и да я посадят в дворцовата градина.
Почнали да подкопават ябълката.
Като живо станало дървото, опирало се с корените си, с клоните си шибало кралските слуги. Завързали го с въжета, натоварили го на каруца и го подкарали към двореца.
Отишъл Владислав в пещерата, повикал гущерката и я помолил за друга ябълка.
— Друга ябълка аз нямам — казала бабичката, — ама ще ти дам разноцветни круши. С тях ще си върнеш ябълката. Ала по-напред опитай сам крушите, да видиш какво могат да направят.
Взел Владислав една зелена круша. Изведнъж на челото му израсли два рога. Взел червена — рогата се махнали. Изял синя — появил се огромен нос. Изял жълта круша — носът станал такъв, какъвто си бил.
Взел Владислав разноцветните круши и отишъл в двореца — да си отърве ябълката.
Придворните 1олемци видели разноцветните плодове и се развикали:
— Ех, че хубави круши! Продай ни ги!
— Тези круши не се продават. Вземайте без пари, които искате — отвърнал Владислав.
Грабнал кралят и придворните му сини и зелени круши, почнали да ги ядат. Изведнъж надали вик — у един се появил дълъг нос, другиму рога пораснали. Кралските рога били като еленовите и стърчели изпод короната. А големците се бутали един друг с носовете си. Разбрали те, че пастирът ги е подвел, хвърлили се върху него, развикали се:
— Вземай каквото щеш, само ни спаси от тая беда!
— Добре — отвърнал Владислав, — ще ви помогна, ако ми дадете златната ябълка.
Дал Владислав на краля и големците червени и жълти круши. Заловили се да ги дъвчат, изпочупили се дългите носове и рогата.
Затекъл се Владислав в градината, където зад една сребърна решетка била посадена златната ябълка. Тя вече стърчала почерняла, сякаш била овъглена.
— Ох, моя ябълчице, ох, моя хубавице, защо си повехнала и изсъхнала в кралската градина? — попитал Владислав.
А ябълката му отговорила с човешки глас:
— В неволя изсъхнах и повехнах, на воля пак ще да разцъфна.
Отърсила ябълката пръстта от корените си и сама тръгнала след Владислав към Карпатите. И додето вървяла към къщи, по клоните и се появили листа, цъфнали цветове.
В селото, където живеел Владислав, ябълката отново заела мястото си и същата вечер узрели златни плодове на клонките и.