Деветнадесетата

Казах му го.

— Странно — промърмори той. — И аз се казвам така. Ама че работа. Да се срещнем тук. С еднакви имена.

— Така излиза.

Опитах се да измъкна ръката си, но не се получи. Когато най-накрая успях, веднага я стрелнах напред и този път аз сграбчих неговата.

— Следващия път — казах — при деветнадесетата дупка?

— При деветнадесетата — каза той. — Ще дойдете пак ли?

— Да, щом вече знам къде сте. Приятно място за разходка и търсене.

— Малцина са мухльовците като мен. — Той погледна тревата. — Малко е самотно.

— Ще се опитам да идвам по-често.

— Казвате го просто от любезност.

— Не. Кълна се във всичко свято.

— Добра клетва.

— Най-добрата.

— Е… — Сега вече беше негов ред да измъква ръката си и да я разтърка, за да възстанови кръвообращението си. — Тук май нищо не остана.

И бавно се отдалечи. На десетина крачки по-нататък видя последната топка и я вдигна. Кимна и ми я метна.

Хванах я с лекота и я стиснах, както дете стиска подарък.

— Деветнадесетата — тихо каза той.

— Със сигурност — отговорих му.

И той изчезна в мрака.

Стоях там, а сълзите ми се стичаха по бузите и капеха върху топката, която бях пъхнал в джоба на ризата си.

Чудя се дали ще дойде на сутринта?