Студент [bg]

Студентът въздъхна и се замисли. Василиса, както продължаваше да се усмихва, изведнъж изхлипа, едри обилни сълзи потекоха по бузите й и тя закри с ръкав лицето си от огъня, сякаш се срамуваше от сълзите, а Лукерия, загледана неподвижно в студента, се изчерви и изражението на лицето й стана тягостно, напрегнато, както когато човек сдържа силна болка.

Работниците се връщаха от реката; един от тях, който яздеше кон, беше вече близо и светлината от огъня играеше по него. Студентът пожела на вдовиците лека нощ и продължи пътя си. И пак настана мрак и ръцете му взеха да мръзнат. Духаше свиреп вятър, зимата наистина се връщаше и човек не можеше да повярва, че вдругиден е Великден.

Сега студентът мислеше за Василиса: щом заплака, значи всичко станало в онази страшна нощ с Петър има някаква връзка с нея…

Той се обърна. Самотният огън примигваше спокойно в тъмнината, но край него вече не се виждаха хора. Студентът пак си помисли, че щом Василиса заплака, а дъщеря й се смути, явно онова, за което той току-що разказваше, станало преди деветнадесет века, има връзка с настоящето — с тези две жени и може би с това пусто село, с него самия и с всички хора. А старицата заплака не защото той умееше да разказва трогателно, ами защото Петър й е близък и защото цялото й същество бе увлечено от онова, което е ставало в душата на Петър.

И неочаквана радост раздвижи душата му и той дори спря за миг, за да си поеме дъх. „Миналото — мислеше той — е свързано с настоящето в непрекъсната верига от събития, които произлизат едно от друго“. И му се струваше, че току-що бе видял двата края на тази верига — докосна се до единния и другият веднага помръдна.