Племенникът на Магьосника
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Племенникът на Магьосника». Краткое содержание книги:
Нарния… там, където Говорещите зверове владеят… там, където Вещицата дебне… където предстои да се роди нов свят.
Впускайки се в едно вълнуващо приключение, двама приятели — Поли и Дигъри, решават да разберат какво има на тавана на старата висока къща. Какво ли ще открият там? Ще бъде ли тя пълна с „духове“? Незнайно как обаче се озовават в тайния кабинет на вуйчото на Дигъри — Андрю. И когато при странен експеримент той прави така, че Поли да изчезне от нашия свят, става ясно — скучното лято бързо се превръща в изключително вълнуващо приключение… Защото в Нарния всичко е възможно!
ДЖИЛ ПОУЛ. Джил е героинята в „Сребърният стол“. Отива в Нарния с Юстас по време на второто му нарнийско приключение. Тя идва на помощ на Нарния в „Последната битка“.
ПРИНЦ РИЛИАН. Син на крал Каспиан Десети, Рилиан е изчезналият принц на Нарния. Ще го откриете в „Сребърният стол“.
ПЪДЪЛГЛЪМ. Пъдълглъм е блатно същество от Източните блата на Нарния. Той е висок и зад извънредната му сериозност всъщност се крие изключително смело сърце. Появява се в „Сребърният стол“ и „Последната битка“.
КРАЛ ТИРИАН. Благороден и храбър, Тириан е последният крал на Нарния. Той и Еднорога Джуъл, негов приятел, провеждат „Последната битка“.
ШИФТ. Стара и грозна маймуна, Шифт решава, че трябва да застане начело на Нарния и предприема действия, чиито последствия не може да предотврати в „Последната битка“.
ПЪЗЪЛ. Пъзъл е магаре, което никога не е искало да предизвиква неприятности, но… не е особено умно. Шифт го измамва в „Последната битка“.
Глава първа
Сбърканата врата
Тази история се случи отдавна — тогава дядо ти беше малко момче — ала тя е важна, защото показва как започнаха всички отивания от нашия свят до страната Нарния и връщанията оттам.
През онези дни Шерлок Холмс още живееше на Бейкър стрийт, а семейство Бастабълс издирваха съкровището на Луишам Роуд. През онези дни момчетата трябваше всеки ден да носят твърди колосани яки, а училището като цяло беше по-гадно от сега. Храната обаче беше къде-къде по-добра, сладкишите също. Е, няма да ви описвам колко евтини и хубави неща имаше, защото устата ви направо ще се напълни със слюнка. Та, в онези дни в Лондон живееше момиче на име Поли Плъмър.
Живееше в къща от онези, прилепнали една до друга в дълги прави редици. Една сутрин Поли излезе в задната градина и що да види: някакво момче от съседния двор ловко се изкатери и подаде глава над оградата. Тя се изненада, защото в онази къща никога не е имало деца. Там живееха единствено старият ерген господин Кетърли със сестра си, старата мома госпожица Кетърли. Това бе причината да погледне с любопитство нагоре. Лицето на непознатия хлапак бе доста мръсно. Впрочем едва ли би било толкова изцапано, ако след като бе поплакал добре, не бе изтрил сълзите си с изцапани от пръстта ръце. Всъщност той бе постъпил, да не кажем точно, но почти така.
— Здравей! — поздрави Поли.
— Здравей! — отвърна момчето. — Как се казваш?
— Поли. А ти?
— Дигъри.
— Леле, какво смешно име!
— Не е и наполовина толкова смешно като Поли — сопна се момчето.
— Напротив — смешно е!
— Не е! — Дигъри нямаше намерение да се предава.
— Е, аз поне си мия лицето — отбеляза Поли. — И ти трябва да го направиш. Особено след…
Спря. Канеше се да каже: „… като си циврил“, но реши, че не е много възпитано.
— Добре, де! — Гласът на Дигъри прозвуча доста високо. А така говорят нещастните момчета, които не се интересуват дали някой се досеща, че са плакали. — А ти нямаше ли да направиш същото — продължи той, — ако след като цял живот си прекарал в провинцията, имаш си пони и в дъното на градината ти тече река, изведнъж те домъкнат да живееш в такава отвратителна дупка.
— Лондон не е дупка — възмути се Поли.
Момчето обаче бе набрало такава скорост, че изобщо не я чу, и продължи:
— И ако баща ти е далече, в Индия… и трябва да дойдеш да живееш при леля си и вуйчо си, който е луд? Ще ти хареса ли подобно нещо?… И всичко това, защото се грижат за майка ти… А майка ти е болна и ще… ще… умре.
Той замълча, а лицето му се изкриви от болка — личеше как храбро се бори да не позволи на сълзите да бликнат.
— Не знаех. Съжалявам! — смирено каза Поли. Не знаеше какво да добави и реши да насочи мисълта на Дигъри към по-весела тема:
— Господин Кетърли наистина ли е луд?
— Ако не е луд — Дигъри сякаш бе очаквал точно този въпрос, — значи има някаква тайна. Кабинетът му е на най-горния етаж и леля Лети ми забрани да ходя там. Е, не е ли подозрително? И още нещо. Щом вуйчо се опита да ми каже нещо, докато се храним — личи си, че никога не иска да говори с нея — тя винаги го прекъсва с разни там изречения като: „Не се притеснявай за момчето, Андрю“ или „Сигурна съм, че Дигъри не желае да слуша за това“, или „Дигъри, защо не излезеш да си поиграеш в градината?“
— А той за какво иска да говори?
— Не знам. Тя никога не му позволява да продължи. Но има и трето. Една нощ, всъщност снощи, както минавах край стълбището към тавана, за да си легна (не ми харесва, дето трябва да минавам оттам), чух вик.