Под купола 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-306-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 1 част». Краткое содержание книги:
— Чък, май виждам две момчета на Моста на мира! Ловят риба! — Стана ѝ толкова хубаво, че се разсмя. Клодет се учеше да пилотира с благословията на съпруга си, който беше председател на градския съвет. Макар да твърдеше, че ако Бог е искал човекът да лети, щеше да му даде криле, Анди беше адски сговорчив и в крайна сметка тя постигна своето. От самото начало ѝ харесваше да лети, а сега изпитваше не удоволствие, а направо въодушевление. Днес за пръв път разбра защо е прекрасно да пилотираш. Защо е върхът.
Инструкторът Чък Томпсън леко докосна лоста за управление и посочи контролното табло:
— Вярвам ти, но стабилизирай машината, Клоди.
— Ох, извинявай.
— Няма страшно. — Той упражняваше тази професия от години и харесваше курсисти като Клодия, а именно онези, изгарящи от желание да научат нещо ново. Вероятно след време тя щеше да накара Анди Сандърс яко да се изръси, защото се влюби в сенеката и си нави на пръста да притежава същия самолет, само че нов. Тоест господин съветникът щеше да се бръкне поне с един милион. Клодия не беше от най-разглезените, но със сигурност си падаше по скъпите неща и съпругът ѝ, този щастливец, явно можеше да задоволява прищевките ѝ.
Чък също харесваше дните като този: прекрасна видимост, никакъв вятър, идеални условия за пилотиране. Въпреки това самолетът леко се разлюля, докато тя се опитваше да го върне в курса.
— Разсейваш се, Клоди. Не така. Насочи машината към шосе 119. И снижи на двеста и седемдесет.
Тя се подчини и сенеката отново се стабилизира. Чък се успокои.
Прелетяха над автокъщата на Джим Рени, после градът остана зад тях. От двете страни на шосето се простираха ниви и се издигаха дървета, чиито листа пламтяха, обагрени в различни цветове. Кръстовидната сянка на сенеката полетя по асфалта, едното тъмно крило мина над човек (който от тази височина изглеждаше колкото мравка) с раница на гърба. Човекът-мравка погледна нагоре и помаха. Чък също му махна, макар да знаеше, че непознатият не може да го види.
— Мама му стара, прекрасен ден! — възкликна Клодия. Инструкторът се засмя.
Оставаха им четирийсет секунди живот.
2.
Мармотът се покатери на банкета на шосе 119 и се упъти към Честърс Мил, въпреки че до градчето оставаха около два километра и дори паркингът на „Коли на старо“ представляваше само редица от слънчеви отблясъци на мястото, където пътят завиваше вляво. Мармотът планираше (доколкото е възможно едно животно да крои планове) да се шмугне в гората много преди да стигне дотам. Засега обаче придвижването по банкета го устройваше. Беше се отдалечил от дупката си повече, отколкото възнамеряваше, но слънцето стопляше гърба му, а миризмите пораждаха в съзнанието му първични образи, заместващи истинските изображения.
Спря и за миг застана на задните си лапи. Зрението му вече не беше като преди, обаче беше достатъчно остро, та той да види човешкото същество, което вървеше в неговата посока, но по другия банкет.
Мармотът реши да продължи още мъничко напред. Понякога човеците оставяха разни хубави неща за похапване.
Беше стар и затлъстял. През годините беше преровил безброй контейнери за смет и познаваше пътя за сметището на Честърс Мил така добре, както трите тунела към дупката си. На сметището винаги се намираха сума вкуснотии. Той продължи да се тътрузи по банкета, без да изпуска от поглед човешкото същество, което вървеше от другата страна на шосето.
Човекът спря. Мармотът разбра, че са го забелязали. Вдясно зърна повалена бреза. Реши да се скрие под нея, да изчака онзи да отмине и да потърси нещо вкусничко за…
Нещо го разполови и мисълта му спря дотук, но краката му продължиха да се движат още малко, преди разкъсаното му тяло да рухне на банкета. Изригна фонтан кръв, вътрешностите на животинчето се изсипаха в прахта, задните му крака ритнаха два пъти, после се изпружиха.
Последната му мисъл преди мрака, който рано или късно спохожда всички — и мармоти, и хора, беше: „Какво стана?“
3.
Всички стрелки на контролното табло замряха.
— Какво става, да му се не види?! — възкликна Клодет Сандърс. Обърна се към Чък. Беше се облещила, но в погледа ѝ не се четеше паника, само изумление. Нямаше време да се паникьоса.
Чък така и не видя контролното табло. Зърна как носът на самолета се смачка, после двете витла се разпаднаха.