Четвъртият амулет
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Четвъртият амулет». Краткое содержание книги:
— Да се върнем да погледнем пак в мазето. Бързахме толкова много, че нямах възможност да проверя дали в стените нямаше дупки, където уредникът да е скрил разни неща.
Той я последва обратно в сградата.
— Но защо би оставил нещо ценно, след като е можел да го вземе със себе си?
— Възможно е да е взел всичко. В доклада се казваше, че е убит от бандити в опит да се измъкне от района. Но знаеш, намирали сме скрити артефакти и преди. — Не беше нещо необичайно служителите на музеите да крадат артефакти, а после да обвиняват военните сили за загубата им. — Хайде. Може би ще намерим Свещения Граал.
— Не е вероятно. — Той огледа празните витрини на изложбената зала на първия етаж. — Не открихме нищо ценно. Евтино, много евтино. Не мога да си представя дори защо им е този музей тук. Та това е само малко село в долината, което на практика е изоставено заради честите набези на бандитите.
Това бе озадачило и Емили. Районът бе открит наскоро за Обединените нации, след като цяла година в него бяха вилнели бандити и талибани. Беше странно още, че музеят изглеждаше недокоснат от насилието, но може би наистина бе по-странно самото му съществуване тук.
— Казаха ми, че е субсидиран от Аман Немид, член на Националния съвет, роден в това село. Много се гордее с него. Той е помолил да ни изпратят, за да го спасим.
— Да спасим какво? Мисля, че уредникът би сметнал и стар плакат на „Казабланка“ за съкровище на изкуството.
— Да. И аз обичам този филм. — Тя вече тичаше надолу по стълбите. — Знам, че съм сантиментална глупачка.
— Да — каза той и я последва. — Имаш нужда от някой, който да те връща в реалния свят. Не мога да разбера защо не си цинична, като се има предвид с каква работа се занимаваш.
Тя повдигна вежди.
— Искаш да кажеш, че не съм? Какво признание, и то от твоята уста!
— Е, трябва да те държа в напрежение. Нямаше да мога да работя с теб, ако не успявах.
— Но аз съм цинична — каза тя тихо. — Просто не мога да позволя на подозренията да ме отровят. По тази земя крачат какви ли не негодници, но има също и добри хора. Предполагам, че ако гледам право напред, към целта, може би няма да виждам заобикалящата ме грозота. — Усмихна се и му хвърли поглед през рамо. — Освен това, добрата компания помага да преглътнеш доста неща. А ти си такава в седемдесет процента от времето.
— Деветдесет.
— Осемдесет и пет.
Оглеждаше тъмното мазе. То явно се използваше за склад, както бе и в повечето музеи, но оттук бяха изнесли всичко, което бе възможно да бъде класифицирано като артефакт.
В ъгъла бяха захвърлени ръждясали земеделски инструменти, но не бяха на повече от двайсет години и вероятно ги използваха за градината отзад. Няколкото дървени щайги, струпани до стената, вече бяха претърсени и бе преценено, че не си струва да бъдат транспортирани.
— Ти провери онази стена. Аз ще проверя тази. Ако видиш пукнатини или удебеления, които биха могли да прикриват тайни отделения, извикай ме.
— Знам каква е процедурата. — Джоел тръгна към стената и запали фенерчето си. — Но няма да открием нищо тук. Откажи се, Емили.
— Рейтингът ти току-що спадна с пет точки. Пази тишина и просто огледай. — Не можеше да обвини Джоел, че не иска да губи повече време тук. Всичко се бе объркало още от пристигането им в Афганистан. Предполагаше се, че ще ги изпратят отново в Ирак, но ето, че бяха отклонени към Кабул. После и грешката с военния ескорт и когато пристигнаха тук, музеят бе изоставен, а предполагаемите артефакти имаха толкова нищожна стойност, че бяха истинско разочарование. Е, тя можеше единствено да си свърши работата и да се надява, че следващата й задача ще бъде по-приятна. Включи собственото си фенерче.
— Аз също искам да се измъкна оттук. Но трябва да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо.
— Да, шефе — каза Джоел. — Трябва само да ти кажа, че обмислям рейтинга и качествата ти.
— Ще го преживея. — Обходи стените с лъча на фенерчето, после започна да ги опипва с пръсти. — Ще гледам отново „Казабланка“, като се върна в града, и може би ще си спомня, че на света все пак има мъже, готови на саможертва.
— От това боли. Нима не свърших работата ти по документацията, когато беше болна от грип в Чевнов? Бих казал, че онова беше огромна саможертва.