Нулев брой
- Автор: Эко Умберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555793
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нулев брой». Краткое содержание книги:
Съвършен наръчник по лоша журналистика, за който читателят постепенно се обърква дали е измислен, или е взет направо от живота. Историята се развива през 1992 г. и в нея се загатват много от мистериите и лудостите на следващите двайсет години точно когато двамата главни герои си мислят, че кошмарът е свършил.
Не се дипломирах, защото знаех немски. Баба ми беше от Алто Адидже и ме караше да го говоря като малък. Още от първи курс в университета, за да се издържам, докато уча, почнах да превеждам книги от немски. По това време да знаеш немски си беше цяла професия. Четяха се и се превеждаха книги, които другите не разбираха (и които тогава се смятаха за важни), и се плащаха по-добре, отколкото от френски и дори от английски. Мисля си, че днес става същото с хората, които знаят китайски или руски. Във всеки случай или превеждаш от немски, или се дипломираш, едновременно не се получава. Всъщност да превеждаш значи да си стоиш вкъщи в студ и пек, да работиш по пантофи и да научаваш куп неща. Защо да ходиш на лекции в университета.
От мързел бях записал курс по немски. Казвах си, че няма да уча много, така и така всичко знам. По онова време светилото беше професор Ди Самис, който си беше свил, както го наричаха студентите, орлово гнездо в една порутена барокова сграда, където по широко стълбище се стигаше в просторен атриум. От едната страна беше институтът на Ди Самис, от другата — aula magna, както помпозно я наричаше професорът, в общи линии една зала с петдесетина места.
В института можеше да се влиза само по пантофи. На входа имаше достатъчно за асистентите и двама-трима студенти. Който останеше без пантофи, чакаше навън да му дойде редът. Всичко беше излъскано с восък, според мен даже книгите по стените. Дори лицата на асистентите, старци, които от праисторически времена чакаха реда си за професура.
Аулата беше с много висок таван и готически прозорци (така и не разбрах защо в тази барокова сграда) със зелени витражи. В точното време, тоест в един и четиринайсет, професор Ди Самис излизаше от института, следван на метър разстояние от стария асистент и на два метра от по-младите, под петдесетгодишните. Старият асистент му носеше книгите, младите — магнетофона. Магнетофоните в края на петдесетте бяха огромни, приличаха на ролс-ройсове.
Ди Самис преминаваше десетте метра, които деляха института от аулата, сякаш бяха двайсет: не вървеше по права, а по крива линия, не знам парабола ли, или елипса, казваше на висок глас: „Идваме, идваме“, след което влизаше в аулата и сядаше на нещо като изсечен подиум — все едно всеки момент щеше да се провикне: „Именувайте ме Ишмиъл“.
Витражите хвърляха мъртвешка зелена светлина върху лицето му, което се усмихваше злобно, докато асистентите му включваха магнетофона. След това започваше:
— Противно на казаното наскоро от моя многоуважаван колега професор Бокардо… — И така два часа.
От зелената светлина ме унасяше в дрямка като вода, виждах го и в очите на асистентите. Познавах тяхното страдание. В края на двата часа, докато ние, студентите, се изнизвахме навън, професор Ди Самис ги караше да превъртят лентата, слизаше от подиума, настаняваше се демократично на първия ред банки с асистентите и всички заедно прослушваха двата часа лекция, докато професорът кимаше доволно на всеки пасаж, който му се струваше важен. И трябва да отбележим, че курсът беше по немския превод на Лутер на Библията. Направо прелест, казваха колегите ми и въртяха очи.
В края на втори курс и макар да ходех на лекции много рядко, имах дързостта да поискам да пиша дипломна работа за иронията у Хайне (струваше ми се утешителен неговият начин да пише за нещастните любови с нещо, което ми се струваше като заслужен цинизъм — подготвях се за своите любови).
— Вие, младите, ех, вие младите — каза ми Ди Самис безутешно, — веднага се хвърляте на съвременниците…
В нещо като миг на просветление разбрах, че дипломната работа с Ди Самис няма да я бъде. Тогава се сетих за професор Ферио, по-млад, известен с мълниеносния си ум, който се занимаваше с епохата на романтизма и сие. Но по-възрастните ми колеги ме предупредиха, че при всички положения Ди Самис щял да бъде втори рецензент на дипломната ми работа и не трябвало да се обръщам официално към професор Ферио, защото Ди Самис щял да разбере и да ме намрази за вечни времена. Трябваше да мина по заобиколни пътища, за да излезе, че Ферио ми е предложил да пиша дипломна работа при него, и така Ди Самис щеше да си го изкара на него, а не на мен. Ди Самис мразеше Ферио по простата причина, че го беше довел в катедрата. В университета (тогава, а сигурно и сега) нещата вървят обратно на нещата в нормалния свят: не децата мразят бащите си, а бащите мразят децата си.