Когато кучетата плачат
- Автор: Зюсак Маркъс
- Серия: Wolfe Brothers #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-054-641-071-9
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Когато кучетата плачат». Краткое содержание книги:
Да вие така силно, че е направо непоносимо?
Сигурно вият, защото са толкова гладни, че ги боли.
Това е, което чувствам аз всеки ден от живота си.
Толкова съм гладен да бъда нещо, да бъда някой.
И нищо няма да ме спре.
— Как я караш, Камерън?
Истината е, че Руб не обичаше никоя от тях. Изобщо не го беше грижа за тях.
Искаше следващата само защото беше нова, а защо да не пробваш нещо ново, щом е по-добро от старото?
Няма нужда да казвам, че с Руб никак не си приличаме по отношение на жените. Поне засега.
Винаги съм харесвал Октавия.
Харесваше ми, когато онзи ден влязохме вкъщи и отворихме хладилника, за да намерим вътре тридневна супа, един морков, нещо зелено и една бира. И тримата се наведохме и се загледахме невярващо.
— Страхотно.
Това беше саркастичният глас на Руб.
— Какво е това? — попита Октавия.
— Кое?
— Онова зеленото.
— Нямам представа.
— Авокадо?
— Много е голямо — казах.
— Какво е, по дяволите? — пак попита Октавия.
— На кого му пука? — подметна Руб, загледан в бирата. Етикетът й беше единственото зелено нещо, което привличаше погледа му.
— На татко е — казах, все така загледан в хладилника.
Никой от нас не помръдваше.
— Е, и?
— Отишъл е с мама и Сара да гледа мача на Стив. Може да си я потърси, когато се върне.
— Да, а може и да си купи още по пътя.
Гърдите на Октавия бръснаха рамото ми, когато се обърна и се отдалечи. Толкова беше хубаво, че се разтреперих.
Руб се пресегна и грабна бирата.
— Струва си да пийнем по глътка — заяви той. — Старецът е в добро настроение напоследък.
Прав беше.
Предната година по същото време татко беше доста отчаян, защото нямаше работа. Тази година имаше много и един-два пъти ме помоли да му помогна в събота. Помагах му, също и Руб. Баща ми е водопроводчик.
Всички седнахме на масата в кухнята.
Руб.
Октавия.
Аз.
И бирата, потна, насред масата.
— Е? — попита я Руб.
— Какво?
— Какво ще правим с тая бира, тъпо копеле такова?
— Я по-спокойно!
Усмихвахме се кисело.
Дори Октавия се усмихна, защото вече беше свикнала с начина, по който си говорехме с Руб, по-точно, по който Руб ми говореше.
— Да я разделим ли на три, или да си я подаваме? — продължи той.
Тогава Октавия я осени грандиозната идея.
— А ако я направим на ледени кубчета?
— Това някаква тъпа шега ли е? — попита Руб.
— Не, разбира се.
— Бирени ледени кубчета? — вдигна рамене брат ми и се замисли. — Какво пък, защо не. Доста е топло. Имаме ли от ония, пластмасовите неща? Нали се сещаш, с клечките.
Октавия вече ровеше из шкафовете и откри каквото търсеше.
— Намерих, ще стане! — засмя се тя. (Имаше хубава уста с прави, бели, секси зъби.)
— Добре.
Съвсем сериозно бяхме решили да пробваме.
Руб отвори бирата и се канеше да я налее — на равни части, разбира се. Аз го прекъснах.
— Дали първо да не ги измием?
— Защо?
— Защото стоят в тоя шкаф сигурно от десет години.
— И какво от това?
— Прашасали са, мухлясали…
— Не може ли просто да налея проклетата бира?
Отново се разсмяхме. Напрежението се разсея и най-сетне Руб наля три равни порции във формичките, после закрепи клечките, така че да стоят вертикално.
— Ето така — каза. — Бог е милостив. — И бавно тръгна към хладилника.
— В камерата — напомних му.
Той спря насред път, обърна се бавно и внимателно и попита:
— Наистина ли ме мислиш за толкова тъп, че да сложа обратно в хладилника бирата, която преди малко извадих оттам и налях във формите за лед?
— Откъде да те знам?
Той се обърна още веднъж, после продължи пътя си.
— Октавия, ще отвориш ли фризера? — Тя го направи. — Благодаря, съкровище.
— Няма защо.
Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.
Останахме още малко в кухнята. Накрая Октавия се обърна към Руб:
— Прави ли ти се нещо?
При повечето момичета това беше покана да напусна. За Октавия обаче не бях сигурен. Въпреки това тръгнах да излизам.
— Къде отиваш? — попита Руб.
— Не съм сигурен.
Излязох от кухнята, взех си якето за всеки случай и излязох на верандата. Насред път подметнах:
— Може да ида на кучешките надбягвания. Или просто ще се помотая.
— Хубаво.
— Чао, Кам.
Погледнах за последен път Руб и крадешком хвърлих поглед към Октавия. И видях желанието в очите и на двамата. Октавия искаше Руб. Руб искаше да бъде с момиче. Толкова беше просто всичко.
— Чао — казах и излязох.
Комарникът се затръшна след мен.
Краката ми ме понесоха.
Нахлузих якето.
Топли ръкави.
Набрана яка.
Ръце в джобовете.
Добре.
Тръгнах.
Не след дълго вечерта завзе небето и градът се сниши. Знаех къде отивам. Без да го съзнавам, без да мисля. Просто знаех. Отивах към къщата на момичето. Едно момиче, което бях срещнал година по-рано на кучешките гонки.