Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
Кафето бе готово. Машината бе предназначена за три кафета — количество, което навярно щеше да ми е достатъчно, за да ме държи бодра по време на срещата. Тъкмо напълних пластмасовата си чаша, когато вратата се отвори. Влезе един мъж и аз едва не изтървах кафето.
— Господин Дарнъл — смотолевих и оставих каничката върху плота. Ръцете ми трепереха. — Р-радвам се да ви видя отново, сър.
— Аз също се радвам да те видя, Сидни — усмихна се той сковано. — Ти определено си пораснала.
— Благодаря ви, сър — отвърнах, макар да не бях сигурна, че думите му са комплимент.
Том Дарнъл беше на възрастта на баща ми и кестенявата му коса бе прошарена със сребърни нишки. Лицето му бе набраздено повече от последния път, когато го видях, а сините му очи ме гледаха притеснено, което не беше обичайно за него. Том Дарнъл заемаше висок ранг сред водачите на алхимиците и бе извоювал положението си с решителни действия, висок морал и страстна отдаденост на работата. Когато бях по-малка, винаги ми се е струвал като жива легенда — величав, невероятно самоуверен и вдъхващ страхопочитание и преклонение като истински бог. Сега сякаш се боеше от мен, което беше странно. В крайна сметка аз бях отговорна за ареста и затварянето на сина му от алхимиците.
— Оценявам, че си изминала целия този път дотук — додаде той след като изминаха няколко минути в неловка тишина. — Зная, че пътуването дотук и обратно е дълго и уморително, особено в рамките на един уикенд.
— Няма проблем, сър — отвърнах, надявайки се да звуча уверено. — Щастлива съм да помогна с… каквото е нужно. — Все още се чудех какво точно е това.
Той ме гледа изучаващо няколко секунди и кимна рязко.
— Ти си много отдадена. Също като баща си.
Не казах нищо. Знаех, че думите му бяха изречени като комплимент, но всъщност не ги приех по този начин.
Том се прокашля.
— Ами, добре. Да свършваме с това. Не искам да те притеснявам повече, отколкото е необходимо.
Отново долових онази нервна, почтителна нотка. Защо се притесняваше толкова за чувствата ми? След това, което бях причинила на сина му Кийт, по-скоро бих очаквала гняв и обвинения. Том отвори вратата и ме покани с жест да мина.
— Може ли да взема кафето си, сър?
— Разбира се.
Поведе ме обратно по бетонния коридор, към още затворени врати. Стисках чашата с кафето, както дете стиска за защита любимото си одеялце или играчка, много по-изплашена, отколкото когато за пръв път влязох в това място. Подминахме няколко врати и Том се спря пред една, над която светеше червена лампичка, но се поколеба, преди да я отвори.
— Искам да знаеш… че това, което направи, беше невероятно смело — рече, отбягвайки погледа ми. — Зная, че двамата с Кийт бяхте — сте — приятели и никак не ти е било лесно да го предадеш. Постъпката ти показва колко си посветена на работата си — нещо, което невинаги е лесно, когато са замесени лични чувства.
Двамата с Кийт не бяхме приятели — нито сега, нито тогава — но предполагам, че бих могла да разбера грешката на Том. Кийт бе живял със семейството ми едно лято, а по-късно работихме заедно в Палм Спрингс. Да го предам заради престъпленията му не беше никак трудно за мен. Всъщност ми достави огромно удоволствие. Ала като видях покрусеното изражение на Том, осъзнах, че не бих могла да го призная на глас.
Преглътнах.
— Ами… нашата работа е важна, сър.
Той се усмихна тъжно.
— Да. Определено е такава.
Вратата имаше панел за алармена система. Том натисна последователност от десет цифри и ключалката щракна. Бутна вратата и аз го последвах. Голата стая бе слабо осветена и вътре имаше още трима души, така че отначало не забелязах нищо друго. Веднага разбрах, че присъстващите са алхимици. Нямаше друга причина да са тук. И разбира се, имаха отличителни знаци, които щяха да ми позволят да ги позная дори на оживена улица. Делово облекло в безлични цветове. Върху лявата буза на всеки от тях имаше татуирана златна лилия. Тя бе неизменна част от всички нас. Ние бяхме тайна войска, притаена в сенките на нашите събратя — хората.
Тримата държаха клипбордове и се взираха в една от стените. Чак тогава забелязах какво бе предназначението на тази стая. Прозорецът върху стената гледаше към друга стая, много по-осветена от тази.