Лабиринтът от кости

Есен, 38 000 години пр.н.е.

Южните Алпи

— Бягай, дете!

Огньовете осветяваха гората зад тях. През последния ден пламъците гонеха К’рук и дъщеря му все по-нагоре в снежната планина. Но не задушливият дим и изпепеляващата жега всяваха най-голям страх у К’рук. Той погледна назад, за да види дали ловците, които бяха подпалили гората, не ги настигат. От врага нямаше и следа.

Чуваше обаче воя на вълците в далечината — огромни зверове, които се подчиняваха на волята на тези ловци. Сега глутницата се чуваше по-близо, само на една долина разстояние.

Погледна разтревожено към слънцето, което беше увиснало ниско над хоризонта. Червеникавото сияние в небето му напомни за обещанието за топлина, която се намираше в тази посока, за родните пещери под зелените хълмове и черните скали, където водата все така течеше, а елените и бизоните бродеха в изобилие в горите по по-ниските склонове.

Представи си яркото сияние на огньовете, цвърчащото месо, от което върху въглените капе мазнина, събирането на клана преди сън. Копнееше за онзи стар живот, но знаеше, че тази пътека вече не е отворена за него — и особено за дъщеря му.

Рязък болезнен вик насочи вниманието му напред. Онка се бе подхлъзнала на един покрит с мъх камък и беше паднала. Обикновено стъпваше сигурно, но пък бягаха вече трети ден.

Забърза към нея и я вдигна. Лицето ѝ, на което беше изписан страх, лъщеше от пот. К’рук я пипна по бузата. В дребните ѝ черти виждаше едва доловими намеци за майка ѝ, лечителката на клана, която бе умряла малко след раждането на Онка. Нави на пръст кичур от огнената коса на дъщеря си.

„Също като на майка ти…“

Но в чертите на Онка се виждаше и друго — онова, което я бележеше като различна. Носът ѝ бе по-тънък от носа на всеки друг от клана на К’рук, дори за момиче, живяло едва девет зими. Челото ѝ също бе по-изправено, не така тежко. Той впери поглед в сините ѝ очи, ярки като небето през лятото. Сиянието им и чертите ѝ я бележеха като смесен дух, попадащ между народа на К’рук и онези, които бяха дошли наскоро от юг с техните по-тънки крайници и по-бързи езици.

Говореше се, че такива особени деца са поличби, доказващи с появата си, че двете племена, старото и новото, могат да живеят заедно в мир. Може би не в едни и същи пещери, но поне можеха да делят местата за ловуване. И със сближаването на двете племена се раждаха повече деца като Онка. Те бяха почитани. Гледаха на света с различни очи, ставаха велики шамани, лечители или ловци.

А преди два дни се появи един сънародник от съседната долина. Беше смъртно ранен, но му бе останал достатъчно дъх, за да ги предупреди за могъщия враг, за напастта, идваща през планината. Този нов и непознат клан бил многоброен и преследвал особените като Онка. На никое племе не било позволено да държи подобни деца. Онези, които го правели, били избивани.

Щом чу това, К’рук реши, че няма да изложи клана си на опасност, но и няма да позволи да отведат Онка. Затова побягна с нея… но явно някой бе казал на врага за бягството им.