Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Онова нещо.
Чувало е да разказват за него. Той самият е история. Приказка от отдавна отминали времена, а решетките и катинарите са останали от дните, когато хората са вярвали на такива неща. На слухове за чудовища от канавките, които дебнели и нападали прелестните девици. За човек, комуто много отдавна била причинена злина и който не спирал да търси отмъщение за загубата си.
Но малкото момиче — което би се начумерило, ако чуе да го наричат така — вече не се плаши от детински приказки и чудовища. То е нетърпеливо, то е модерно и пораснало и копнее да избяга. Този прозорец и този замък вече не му стигат, обаче засега само това има, ето защо се взира мрачно през стъклото.
Там, отвъд, в гънката между възвишенията селцето бавно се унася в сън. Глухо и далечно последният влак за тази нощ дава знак, че наближава — самотен повик, останал без отговор, и железничарят с твърда платнена фуражка излиза навън, препъвайки се, за да сигнализира. В гората наблизо бракониер оглежда какво е отстрелял и мечтае да се прибере у дома и да си легне, а в покрайнините на селото, в една къщурка с олющена боя проплаква новородено.
Съвсем обикновени събития в един свят, където всичко има смисъл. Където виждаш нещата такива, каквито са, и ги пропускаш, когато не са. Свят, доста различен от онзи, в който се е озовало момиченцето.
Понеже там долу, по-близо, отколкото на детето му е хрумнало да погледне, се случва нещо.
Канавката е започнала да диша. Сърцето на заровения дълбоко, дълбоко в калта мъж тупти влажно. Тих звук като стенанието на вятъра се надига от дълбините и напрегнато надвисва над повърхността. Момиченцето го чува, по-точно, го усеща, понеже основите на замъка са споени с калта, и стенанието се просмуква през камъните нагоре по стените етаж след етаж и неусетно минава през библиотечката, на която е седнало то. Някога любима книжка с приказки тупва на пода и момиченцето в кулата се стряска.
Човека от калта отваря едното си око. Рязко, внезапно, завърта го насам-натам. Дали дори в този миг мисли за изгубеното си семейство? За красивата си дребничка съпруга и за двете пухкави млечнобели бебета, които е изоставил. Или пък спомените му се връщат още по-назад, към дните на детството му, когато заедно с брат си е тичал през полята с дълги светли стръкове? А може би мислите му се насочват към другата жена, онази, която го бе обичала преди смъртта му? Чието ласкателство, нежно внимание и отказ бяха стрували на Човека от калта всичко…
Нещо се променя. Момичето го долавя и потръпва. Притиска длан до ледения прозорец и оставя звездовидна следа върху влажната повърхност. Потайната среднощна доба го връхлита, но то не знае и не я нарича така. Няма кой да му се притече на помощ. Влакът е отминал, бракониерът вече лежи до жена си, дори бебето е заспало, след като се е отказало да осведомява света за всичко, което знае. Единственият буден в замъка е момиченцето на прозореца, бавачката му е престанала да похърква и вече диша толкова леко, сякаш е застинала неподвижно. Птиците в гората на замъка също са притихнали, мушнали са главички под тръпнещите си крилца и са стиснали очички в сиви чертици, за да се предпазят от онова, което знаят, че предстои.
Момиченцето е самичко — единствено то и мъжът, който се разбужда в калта. Сърцето му се къса, този път по-бързо, понеже часът му е настъпил и няма да трае дълго. Раздвижва китките и глезените си и се надига от калното си ложе.
Не гледайте. Умолявам ви, отместете поглед, докато той се отделя от повърхността, докато с мъка се покатерва от канавката, докато застава на черния мокър бряг, вдига ръце и си поема дълбоко въздух. Припомня си какво е да дишаш, да обичаш, да те боли.
Вместо това погледнете към буреносните облаци. Дори в тъмното се вижда как се скупчват. Боботят гневно, стегнати като юмруци, тътнат, влачат се тежко, докато не стигат точно над кулата. Човека от калта ли е довел бурята, или бурята е довела Човека от калта? Никой не знае.
В стаята си момичето накланя глава, когато първите неохотни капки опръскват стъклото и срещат ръката му. Денят е бил приятен, не твърде горещ, а вечерта — прохладна. Нито намек за среднощен дъжд. На следващата сутрин хората удивено ще погледнат мократа земя, ще се почешат по главите, ще се усмихнат един на друг и ще кажат: Ама че работа! Пък аз съм спал и нищо не съм усетил!