Лебедова песен
- Автор: Роберт Рик Маккаммон
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лебедова песен». Краткое содержание книги:
Възрастната жена, която видимо остана доволна, спря да бърка тенджерата и излезе от стаята.
— Жанет беше първата ми съпруга — обясни с тих глас Слай. — Почина два месеца след случилото се. Един ден бях тръгнал нагоре по пътя към дома на Рей Федърстън — намира се на километър и половина оттук — и се натъкнах на кола, която беше кривнала от пътя и се беше врязала в една пряспа. На волана имаше мъртвец със синьо лице, а до него седеше жена, която беше на прага на смъртта. В скута ѝ стоеше изкорменият труп на френски пудел, а в ръката си държеше пила за нокти… Няма да ви казвам какво беше направила, за да не замръзне. Както и да е, беше толкова полудяла, че не помнеше нищо, нито собственото си име, нито откъде е. Кръстих я Карла, на първото момиче, което някога целунах. Тя остана и сега си мисли, че живее в тази къща с мен от тридесет и пет години. — Старецът поклати глава. Очите му бяха тъмни и обладани. — Знаете ли кое беше най-странното? Онази кола беше „Линкълн Континентал“ и когато я намерих, жената беше цялата в диаманти и перли. Прибрах всичко в една кутия за обувки и ги размених за чували брашно и бекон. Сметнах, че няма да има нужда повече от тях. Появяваха се хора, които крадяха части от колата, и така лека-полека нищо не остана. И по-добре.
Карла се върна с няколко купички и започна да сипва яхнията в тях.
— Лоши времена — каза тихичко Слай Муди и се загледа в дървото. След малко очите му се проясниха и той се усмихна едва. — Онова там е ябълковото ми дърво! Да, сър! Разбираш ли, някога имах ябълкова градина на това място. Изкарвах много плод… но след случилото се дърветата умряха и започнах да ги сека, за да се топлим с тях. Не е много умно човек да навлиза прекалено много в гората за дърва, тцъ! Рей Федърстън замръзна до смърт на сто метра от собствената си къща. — Старецът млъкна за момент и въздъхна тежко. — Посадих тези ябълкови дървета със собствените си ръце. Гледах ги как растат и как се отрупват с плодове. Знаеш ли каква дата е днес?
— Не — отвърна Джош.
— Водя си календар. По една белязка за всеки ден. Изхабих доста моливи. Днес е двадесет и шести април. Пролет. — Слай Муди се усмихна горчиво. — Отсякох всички дървета без онова и ги хвърлях в огъня едно по едно. Проклет да съм, ако отсека и това. Проклет да съм.
— Яденето е готово — съобщи Карла. Тя говореше със северен акцент, определено много по-различен от провлечения мисурски изказ на съпруга ѝ. — Елате да си вземете.
— Почакайте малко. — Слай погледна Ръсти. — Мисля, че каза, че си с двама приятели.
— Така е. С нас пътува едно момиче. Тя е… — Цирковият артист хвърли поглед на Джош и отново погледна Слай. — Тя е в хамбара.
— Момиче! Всемогъщи боже, приятели! Доведете я тук да хапне малко топла храна!
— Хм… не мисля, че…
— Вървете и я доведете! — настоя старецът. — Хамбарът не е място за момиче!
— Ръсти? — Джош се беше загледал през прозореца. Нощта се спускаше бързо, но все още можеше да види последното ябълково дърво и фигурата, която беше застанала под него. — Ела за малко.
Навън Суон продължаваше да държи одеялото над главата и раменете си като пелерина и гледаше клоните на хилавото ябълково дърво. Убиец направи две обиколки около него и излая вяло; искаше да се върне в хамбара. Клоните над главата на Суон се размърдаха като кокалести и търсещи нещо ръце.
Тя тръгна към ствола — ботушите ѝ потъваха повече от десет сантиметра в снега — и сложи голата си ръка на него.
Той беше студен под пръстите ѝ. Студен и отдавна мъртъв. „Точно както всичко останало“, помисли си тя. Всички дървета, тревата, цветята — всичко беше погубено от радиацията преди много години.
Но смяташе дървото за красиво. Беше някак си гордо, като паметник, и не заслужаваше да бъде заобиколено от тези грозни пънове, някога кипели от живот. Суон знаеше, че болезненият звук на това място е бил протяжен агонизиращ вой.
Ръката ѝ погали леко дървото. Дори в смъртта имаше нещо величествено в него, нещо предизвикателно и първично — див дух като сърцето на пламък, който никога не може да бъде изгасен напълно.
Убиец изджафка в краката ѝ, за да я накара да побърза с онова, което правеше.
— Добре, наистина…
Суон млъкна. Вятърът вилнееше около нея и подръпваше дрехите ѝ.
„Възможно ли е? — зачуди се тя. — Не си въобразявам… нали?“
Пръстите ѝ започнаха да изтръпват, сякаш по тях потече електричество. То беше достатъчно силно, за да го усети през студа.
Суон сложи длан на дървото. По нея заиграха игли и бодлички — все още бяха леки, но постепенно се усилваха.