Хайдут [calibre 2.52.0]

Лятото вече преваляше. Една вечер споменът за Родопа и кауците се върна в мислите на Яне с нова сила. Както си бяха полегнали и се хранеха, Великият везир каза на султана.

- Пак някакви хаирсъзи са се навъдили из Румелия. Обират керваните и разсипват стоката. Предвожда ги някой, на когото казват Кара Иса (Черният Исус или Черния Христос).

- Това в кой санджак е?

- Станимашки.

- Кая ефенди ли го управлява?

- Не, Кара Мустафа го наследи.

- Да изпратим тогава спахии, да ги бастисат тия хаирсъзи.

- Кого да пратим, султан ефенди?

- Ти реши!

Яне слушаше разговора между султана и Великия везир и не можеше да повярва, че те говорят за неговите кауци. Беше сигурен, че Кара Иса е именно Кара Тозю. Явно байрактарят му не се беше стърпял и сам беше започнал да спира кервани и да ги обира. Яне трябваше веднага да се върне в Родопите и да ги спаси.

На следващия празник Яне се обърна към султана.

Токораз Memo

370

Ятаган и Меч

- Ваше величество, превелики владетелю на всички правоверни, имам една молба към вас! Лятото вече си отива, вече няколко месеца съм при вас и съм благодарен за вашето превелико гостоприемство, но трябва да се върна! Мъчно ми стана вече за моите съселяни и за роднините ми!

Султанът остана безмълвен известно време.

- Ще те пусна да си отидеш, но после искам да се върнеш при нас!

Яне беше готов да каже всичко, само и само султанът да го пусне.

Той обеща всичко, което султанът поиска.

На другата сутрин напусна Истанбул. Беше препасал ятагана, камата, беше затькнал пищова, подарен му от Кара Тозю и беше сложил султанския пръстен. Буря го следваше, а Мирза, който цяла вечер се беше мръщил, все пак беше решил да последва башпехливанина. От стоенето в сарая и навъртането до султанската трапеза, турчинът беше започнал неудържимо да пълнее. Още по-недоволен беше, защото му се налагаше да язди мулето. Така тази малка група напусна Истанбул и тръгна по пътя към Едирне, наречен Цариградски път, а по-късно пътят водеше и към Филибе, София и Белград.