Осем

Лили тръгна по стръмната скала, като опипваше с пръсти за издатини. По средата на наклона застина намясто.

— Хайде — подканих я. — Не се стягай точно сега. — Тя стоеше неподвижна, притиснала се към скалата като ужасен паяк. Нито говореше, нито помръдваше. Започна да ме обхваща паника.

— Слушай — заговорих отново аз, — защо не си представиш партия шах? Попаднала си в ситуация, от която няма как да се измъкнеш. Въпреки това знаеш, че трябва да измислиш начин, в противен случай ще изгубиш играта! Не знам как се казва, когато фигурите няма накъде да мръднат… В момента си в точно такова положение, освен ако не напипаш място, което да ти послужи за опора на крака.

Забелязах, че ръката й трепва. Отпусна се и се подхлъзна. След това бавно започна да се изкачва. Въздъхнах облекчено, ала мълчах, за да не я разсейвам, докато продължаваше нагоре. След цяла вечност ръката й се появи на платото. Стиснах въжето, завързах я през кръста и я изтеглих.

Лили се отпусна задъхана до мен. Остана със затворени очи. Дълго не проговори. Най-сетне отвори очи, погледна към изгрева, след това и към мен.

— Нарича се цугцванг74 — промълви тя. — Господи, успяхме! Мъките ни съвсем не бяха свършили.

Обухме се и тръгнахме обратно през Каменната гора. Отне ни само два часа, за да слезем по хълма към мястото, където бяхме оставили колата.

И двете бяхме прегърбени от изтощение. Тъкмо й обяснявах колко обичам пържени яйца за закуска — невъзможен деликатес на подобно място, — когато тя ме дръпна за ръката.

— Не мога да повярвам — изхлипа и посочи към пътя, където бяхме скрили колата зад едни храсти. И от двете й страни бяха паркирани полицейски коли. Третата познах незабавно. Щом видях главорезите на Шариф да оглеждат внимателно корниша, разбрах, че съм права.

— Как са ни открили? — попита тя. — Че ние сме на стотици километри от мястото, където ги оставихме.

— Според теб колко сини корниша има в Алжир? — изтъкнах очевидното аз. — И колко са пътищата към Тасили, по които можехме да тръгнем?

Останахме цяла минута загледани към храстите.

— Нали не успя да похарчиш всичките пари на Хари? — обърнах се към нея аз. Тя сведе поглед и поклати глава.

— Тогава предлагам да се довлечем пеша до Тамрит, онова село с палатките, покрай което минахме. Може да успеем да си купим по едно магаре, за да се върнем до Джанет.

— Да не би да искаш да си оставя колата на тези мошеници? — изсъска тя.

— Трябваше да те оставя да висиш на скалата — озъбих й се. — Да видиш тогава какво е цугцванг.