Под купола 2
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-307-5
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 2». Краткое содержание книги:
Джулия отново се закашля. Той я потупа по гърба, като в същото време вдиша първата си глътка от новия въздух, който все още мирише и дразнеше гърлото му, но определено беше доста добър. Отровните газове тръгваха на юг, изблъскани от свежия въздух, нахлуващ откъм ТР-90. Втората глътка беше хубава, третата — чудесна, четвъртата — дар божи.
Или дар от момичето с кожената глава.
Барби и Джулия се прегърнаха до черната квадратна следа, която беше оставила кутията. Там никога нямаше да порасне дори стръкче трева.
17.
— Сам! — изкрещя Джулия. — Трябва да измъкнем Сам!
Покашляйки, те се спуснаха към хондата. Сам се беше отпуснал върху волана, очите му бяха отворени, а гърдите му се надигаха с мъка. Долната част на лицето му беше окървавена. Когато дръпна възрастния мъж назад, Барби видя, че ризата му вече не е синя, а пурпурна.
— Ще можеш ли да го носиш? — попита Джулия. — Ще можеш ли да го занесеш при войниците?
Макар да осъзнаваше, че ще му е много трудно, Барби каза:
— Ще опитам.
— Недей — прошепна Сам. Вдигна очи и ги погледна. — Твърде много боли. — При всяка дума от устата му прокапваше кръв. — Справихте ли се?
— Джулия се справи — отговори Барби. — Нямам представа как, но успя.
— С помощта на човека от гимнастическия салон — каза тя. — Онзи, когото Хакер чудовището застреля.
Челюстта на Барби увисна, но тя не забеляза това. Прегърна Сам и го целуна по бузите.
— Ти също се справи, Сам. Докара ни тук и видя лежащото на естрадата момиченце.
— Ти не беше момиченце в съня ми — поправи я Сам. — Беше възрастна.
— Момиченцето все още е тук. — Джулия докосна гърдите си. — Все още е тук. Живо е.
— Помогнете ми да изляза от микробуса — прошепна Сам. — Искам да поема свеж въздух, преди да умра.
— Ти няма да…
— Тихо, жено. И двамата знаем истината.
Те го подхванаха, измъкнаха го внимателно отвън и го положиха на земята.
— Как мирише само! — каза той. — Мили Боже! — Той си пое дълбоко въздух, след това изкашля струйка кръв.
— Усещам ухание на орлови нокти.
— Аз също — отговори тя и приглади косата му. Той постави ръката си върху нейната.
— Те… те разкаяха ли се?
— Беше сама. Ако и другите бяха там, нищо нямаше да се получи. Човек трудно може да се пребори с озверяла тълпа. Не, тя не се разкая. Съжали ни, но не се разкая.
— Не е едно и също, нали? — прошепна възрастният мъж.
— Не. Не е.
— Само силните хора проявяват милост — каза той и въздъхна. — Аз мога само да се кая. Алкохолът беше виновен за това, което направих, но аз продължавам да се разкайвам. Де да можех да върна времето назад.
— Каквото и да си направил, вече си изкупил вината си — успокои го Барби и стисна ръката му. Годежният пръстен изглеждаше твърде голям за безименния му пръст.
Сам го погледна с бледосините си очи и се опита да се усмихне.
— Може и… да си прав. Но тогава ми беше приятно. Не мисля, че такова нещо може да се изкупи… — Той отново се закашля и от беззъбата му уста изхвърчаха кървави пръски.
— Спри! — настоя Джулия. — Не говори. — Бяха коленичили от двете му страни. Тя погледна Барби. — Не трябва да го местим. Има вътрешно разкъсване. Ще потърсим помощ.
— О, небето! — прошепна Сам Вердро.
Това бяха последните му думи. Той въздъхна и гърдите му се отпуснаха. Повече не се надигнаха. Барби посегна да затвори очите на Сам, но Джулия хвана ръката му.
— Нека да гледа — каза тя. — Мъртъв или не, нека да гледа.
Поседяха известно време край него. После зачурулика птичка. Хорас продължаваше да лае.
— Смятам да отида при кучето си — рече Джулия.
— Да. Микробусът?
Тя поклати глава.
— Хайде да повървим пеш. Само километър е дотам, мисля, че можем да се справим.
Той ѝ помогна да се изправи.
— Да видим дали ще се справим.
18.
Докато вървяха по буренясалия път, хванати за ръце, тя му разказа за приключенията си в кутията. Така се изрази, „приключенията в кутията“.
— Значи — подхвана той, когато тя приключи — ти ѝ разказа на какви ужасни неща сме способни, по-скоро ѝ показа, а тя въпреки това ни пусна.
— Те са наясно с ужасиите.
— Онова убийство във Фалуджа е най-ужасният ми спомен. Така е, защото… — Той си припомни как се беше изразила Джулия. — Аз бях извършителят, а не жертвата.
— Нищо не си направил. Онзи другият го е убил.