Героите умират

— Знам, че работиш за Ма’елкот, шибаняко! Чуваш ли ме? Знам!

В настъпилата след крясъка му тишина се чуват плясъкът на крилете на подплашените чайки и уличните звуци от Лабиринта, от другата страна на стената. Заобиколилите ме рицари потрепват и извръщат погледи.

Сигурно никога досега не са виждали Величеството толкова разярен; поне аз не съм. Но се е случвало и да ми крещят много по-силно, а и трудно се впечатлявам от някакъв си гняв.

— Нима? — отвръщам тихо аз. — А дали ще се съгласиш да ми кажеш от кого си го научил?

Очите му се опулват и от гърлото му се разнася тих, хълцащ звук. Главата си залагам, че не му се иска сърдитият стар Деофад и всички рицари да чуят за аферата му с Кралските очи.

Ламорак промърморва нещо, но твърде тихо, за да мога да го чуя; уменията ми в четенето по устни са съвсем елементарни, но успявам да уловя думите „въпрос“ и „отговор“. Величеството като че ли не го чува, но казва:

— Тук аз задавам въпросите, Каин. Ти отговаряш. Ясно ли е?

Замълчавам за миг, за да му покажа, че ми е ясно, а после питам:

— Палас жива ли е?

Величеството процежда през зъби:

— Може би не се изразих ясно…

— Томи ми каза, че Палас е била простреляна вчера и е пленена от Котките. Жива ли е?

— Откъде да знам?

— Зарежи игричките, Величество. И двамата знаем какво трябва да ти е известно. Искаш ли да го обясня по-подробно?

Той се поколебава за миг и аз се чудя дали няма просто да каже „майната му на това дрънкало“ и да нареди на рицарите да ме заколят. После отвръща поглед.

— Да. Жива е.

Добре, добре, уф. Вече мога да дишам спокойно и тежестта, която притиска раменете ми, олеква. Сега остава просто да реша какво да правя по-нататък.

— Как смяташ да я спасиш?

Той ме поглежда изненадано, сякаш мисълта за това изобщо не му е минавала през ума. Какво, по дяволите, се е случило с нейното Омайване? Да не е преминало вече?

— Ами аз, ъъъ, носи се слух, че Ма’елкот я държи при себе си и я разпитва…

Позволявам на част от бушуващата в гърдите ми ярост да прелее в гласа ми.

— И ти, кучи сине, се нахвърляш с глупости срещу мен, вместо да мислиш как да ѝ спасиш живота! Какво ти става, по дяволите?

Знаете ли, сега като се замисля, това е много добър въпрос… С Омайването или без него, това съвсем не му е в характера. Ако не друго, Величеството е разумен мъж, прагматик. И ме познава от години. Знае много добре, че бих си отрязал топките с ръждив нож, преди да направя каквото и да е от онова, в което ме обвинява.

През твърдата кост, която използвам вместо мозък, се просмуква бавно още един въпрос: ако наистина търси отговорите на въпросите, които ми задава, защо просто не е пуснал срещу мен Ламорак и неговото Подчиняващо заклинание, за да измъкне всичко, от което се нуждае?

Ламорак промърморва още нещо. Улавям „доверие“ и „тази работа“, а Величеството казва: