Вещицата(Mъдрата жена)

— Лека нощ, ваша светлост — каза Мери грижовно и духна свещта.

Тази нощ Алис сънува сън. Той дойде от гръмотевичната буря и проливния дъжд отвън пред замъка. Дойде от кипящата придошла река около камъните в основите на замъка. Дойде от празната руна. Дойде от Морах — мрачна, скрита дълбоко в своята залята от водата пещера. Дойде от Хилдебранд — молеща се в тъмнината, докато сълзите се лееха по старческото ѝ лице, за агнето, което се беше изгубило, за дъщерята, която ѝ бе изменила.

Алис сънува, че е на път от Касълтън към колибата на Морах. Присъни ѝ се, че язди кобилата си. Беше чудесен ден, слънчев и ясен, и кобилата пристъпваше пъргаво по белия път. На Алис ѝ се присъни, че вижда синкавите листа на дивата салвия по речния бряг отстрани край пътя, и спира кобилата, за да откъсне свежите цветчета.

Кобилата спря, Алис се смъкна от седлото и се наведе над растението. После се отдръпна ужасено. Брегът гъмжеше от червеи. Гъмжеше от бели ларви, мънички и тънки, гърчещи се заедно в огромно кълбо от тление. Когато се отдръпна назад към рамото на коня, видя, че брегът от другата страна на пътя също беше пълен с червеи. Беше хваната като в капан между две гъмжила от безмълвно гърчещи се ларви.

Алис понечи да скочи върху коня, но, както става в сънищата, нямаше седло и стремена. Не можеше да се качи. Тя опипа гърба на кобилата, после заобиколи от другата страна, надявайки се, че там може да види седло. Нямаше нищо, а тя чувстваше как бреговете се приближават. Целият чудовищен жив плет от ларви, пълзящи по всяко цвете, изпълващи всяка дупка, идваше все по-близо и по-близо.

Алис изпищя с все сили и писъкът ѝ разкъса тъканта на съновидението, раздра съня ѝ. Тя отвори очи и откри, че седи изправена в леглото, потна от ужас.

— Боже мой, Боже мой! — изрече тя в тишината.

Замъкът тънеше в безмълвие, бурята беше преминала. Отвън се чуваше тихото трополене на летен дъжд, а небето бледнееше от изгряващото сред облаци, окъпано във влага слънце.

— Боже мой — повтори Алис.

Преобърна възглавницата си: тя беше влажна от пот. Придърпа завивките малко по-плътно. Чувстваше се така измръзнала и трепереща, сякаш досега бе стояла навън, в бурята.

— Какъв сън! — каза си Алис в тишината на стаята си. — Какъв кошмар. И само безсмислици. Само безсмислици.

Тя тръсна глава, отпусна се отново на възглавницата, стисна завивките и се уви плътно с тях, за да се стопли.

— Глупости — каза си тихо тя. — Само глупости.

След броени минути вече спеше. Само след минути сънуваше отново. Отново яздеше надолу по пътя, яхнала хубавата си кобила. Отново видя билката, спря кобилата и се наведе към обраслия с цветя бряг. Под листата се движеше нещо бяло.

Алис се сви отвратено, помислила си, че това сигурно е червей, може би змия. После видя по-ясно.

Беше малка бяла ръка.

Алис изпищя високо, но от гърлото ѝ излезе само тих стон.

Докато гледаше, бялата ръка раздели листата на лапада като завеси, и малката восъчна кукла излезе навън. Беше куклата, която изобразяваше Хюго — най-ужасната от трите. Безока, безуха, безпръста, безуста. Тя вървеше, поклащайки се на малките си крачета, през гъстите листа и цветя на брега, надолу към пътя. Зад нея, като миниатюрни войници-играчки, идваха другите две. Куклата, която изобразяваше лорд Хю, приведена и по-уморена, но маршируваща решително зад Хюго, а зад него идваше Катрин. Безпомощна, като омагьосана, Алис се приведе от кобилата си, за да вижда по-добре. Куклата, която изобразяваше Катрин, се беше променила. Големият тлъст корем беше изчезнал, откъснат. На тялото на куклата се виждаше подобна на пещера дупка с назъбени краища на мястото на корема. След себе си куклата оставяше пътечка разтопен восък от раната, подобна на слузестата следа на охлюв.