Рубинът

Сред веселата детска групичка бе седнал белокос старец с дълго, слабо лице. Той с мъка успяваше да скрие усмивката си, докато маймунката тичаше напред-назад, но после сам започна да вади карти за игра от широките си копринени ръкави.

Деверил Пейгън стоеше, подпрян на парапета на каменната тераса с изглед към ливадите и смаян наблюдаваше как баща му — величественият херцог на Сефтън — подрусва върху колене двете си внучета — близначета, и е щастлив сред тази гълчава от деца и прислуга в голямото имение.

„Сякаш е сън“, мислеше си виконтът. Огромният стар замък на вид беше същия, но бе изцяло променен. Призрачните сенки, които го обитаваха в детството му, вече бяха изчезнали. Дългите коридори кънтяха от детски смях. Даже баща му бе променен. Непреклонното му високомерие бе останало в миналото.

Всичко това Пейгън дължеше на нея.

Да, тя бе променила родния му дом, бе променила и него самия. Сега той дължеше щастието си на своята красива жена.

— Отново мечтаеш, а? Ако е вярно, че бракът наистина променя мъжете, ще го имам предвид, когато ми се наложи да взема това трудно решение.

Гласът бе плътен, със силно изразен акцент и дойде някъде отстрани на Пейгън. Той се стресна, обърна се и видя пред себе си висок мъж, облечен в копринена туника и тюрбан на главата, бродирай със скъпоценни камъни.

— Пак си се разхождал като паун, разперил за възхита опашката си, а? Предполагам, че жените в Англия припадат при вида на украсата ти? — Пейгън с любопитство огледа индиеца и за пореден път приликата между тях го изненада.

И двамата бяха мургави, раменете им бяха еднакво широки. И двамата имаха твърда волева брадичка, което говореше, че са готови да преследват целта си до смърт.

Пейгън едва забележимо се усмихна.

— Убеди ли се, че това облекло ми отива повече, отколкото на теб?

— На теб ли? Представянето ти на търга бе доста добро, мили мой Деверил. И все пак мисля, че цялото това перчене не ти помогна кой знае колко.

— Не ми е помогнало ли? — Пейгън изгледа раджата на Ранапур от глава до пети. — А на тебе помага ли ти?

Гостът му повдигна вежди.

— Разбира се! Между другото, споменах ли ти, че неотдавна преглеждах древни пергаменти, свързани с рубина. Персийски, санкритски и други. Честно казано, бяха доста интересни.

— Откак те помня, все се хвалиш, Индра.

Раджата леко се поклони към Пейгън.

— Настроението ми в момента е достатъчно добро, за да не обърна внимание на типичната ти английска безочливост. Да, текстовете наистина бяха много интересни… Във всички описания за „Окото на Шива“ се споменава за някакъв нисък мъж с тъмни очи и сбръчкано като биволска кожа лице, който се появявал винаги, когато камъкът е в опасност или е попаднал в ръцете на злото. Така е било още по времето на Александър Велики или може би на Великия Китайски хан. Любопитно, нали?