Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
Вече навътре в коридора той се обърна, подтикнат от неясното усещане за поглед, насочен в гърба му. Над върхара Харан Киир светеше самотна звезда, преливаща в зелено. Сякаш зовеше Вълкодав. Пред очите му тя затрептя и се скри.
Елдаг Бързото острие бе хубав, не много висок мъж, меднокож и напълно побелял. Не се различаваше твърде много от съплеменниците си по облекло и украшения, ала канията на бедрото му сияеше в злато, а дръжката на кинжала, точно както бе казал Йара, бе тюркоазена. Вълкодав се затрудни да определи възрастта на Елдаг. Със сигурност не беше на двайсет години, нито дори на петдесет, но юношеската осанка и живите движения мамеха окото, особено отдалеч, преди да се видят бръчките по лицето му. Такъв вожд не старее лесно и не скоро ще предаде племето на наследника си. Трите му жени излязоха пред гостите, най-младата държеше момченце на около годинка.
При вида на младата майка с детето Вълкодав веднага си рече, че на мястото на Елдаг никога не би позволил на чужденци да зърват деца и жени от своя народ — знаеш ли какви уроки могат да им лепнат!… После, като поразмисли, намери разумно тълкуване на странното поведение на итигулите. Сигурно постъпват така, защото сме им довели Йара, рече си вянинът. А хора, подарили на племето още един воин, не могат да желаят зло на итигулите!
Много по-късно Еврих препрочете любимия си Салегрин и обясни на другаря си, че Йара в случая не бе оказал никакво влияние. Итигулските обичаи повеляваха на домакините да се държат открито и доверчиво към всеки, който не е поначало доказан враг. Но бой се, пришълецо, злоупотребил с гостоприемството на итигулите! Ще съжалиш, че не са те изяли още по пътя отровните черни змии в предпланината…
— Надявахме се неколцината млади храбреци да донесат шански трофеи — каза вождът. — Но могат ли две-три неприятелски глави да се сравнят със сполуката, която вие донесохте под стряхата ни толкова изненадващо? Йара-ло, дете на малкия ми брат, на днешния пир ти ще седиш пред мен!
Йара, зажаднял за семейство, направо светеше от щастие. Опита се да отвърне подобаващо, ала бе пресипнал от вълнение и от одевешната песен, за изпълнението на която сега си плащаше. Няколко дни щеше едва да приказва.
Планинският народ живееше така, както бяха живели вяните преди два века. Обширен общ дом за събиране на племето, в който веднага въведоха гостите. Мъжки дом, женски дом, помещения за външни хора, стопански постройки…
— На какво се удивлява моят брат чуждоземец? — забеляза погледа на Вълкодав същият възрастен итигул, който го „успокои“ за кучетата. — Дедите ни греда по греда пренесоха този дом от долината, където бе стоял преди. Затова е дървен отвътре, въпреки че хич нямаме гори наоколо.
Планинецът отново говореше на арантски. Вълкодав, решил засега да не показва своите познания, отговори на същия език:
— Удивен съм единствено от мъдростта на Боговете, завещали на различни народи сходни обичаи. Моето племе също строи големи общи къщи.
— Моят брат да не би да е сегванин от Островите? — попита итигулът. — Защото съм чувал, че у вас е прието всеки мъж с жените му да си строи отделно жилище. Докато бяхме в долината, в стари времена, и ние правехме така. Заради това духовете на Харан Киир ни наказаха с тая напаст — шаните, да изчезне името им от мъжките уста. Ала сега сме се върнали към обичая на предците, защото е мъдър такъв обичай!
Вълкодав избегна спора като кимна. Славен е общинният дом, в който сядат на обща трапеза многочислени роднини, от вехти старци до малки хлапета. Под стряхата му всеки се чувства не като самотен стрък, а като клас от сърцето на златната нива на рода… Но след празничен пир или след шумен събор на човек му се приисква да се отдръпне от многолюдното сборище, да остане в тихия уют сред онези, които особено обича — жена, деца. Прародителят Пес, щом избрал човешки облик, издигнал къща за себе си и за приятелката си и предишната глутница се настанила наблизо, но все пак зад прага. Наистина, бива ли от сутрин до вечер да стърчиш пред очите на всички и да се наслаждаваш на плътска любов зад завеса в същото помещение?… Никакви самохвални доводи не можеха да убедят Вълкодав, че завръщането в големия дом е най-сияйното благо за итигулите. Не вярваше, че е така. Предполагаше, че е принудено съществуване на нещастно племе, изтощено от десетилетия на постоянна братоубийствена война — така по се разбира кое, защо и как…