Без свидетели

Пазачите, които го придружаваха, не спираха да се извиняват, но Болд почти не ги чуваше. Беше спорил с тях; предупреждавал ги бе. Предал им бе думите на доктор Ричард Клемънтс, който го бе предупредил на летището:

— Дръж го под око! Той е един много решителен човек.

Затворът не беше място за Колфийлд. Беше лежал вътре и преди, а петте години, които бе прекарал в затвора по скалъпено срещу него обвинение, го бяха спасили от смъртното наказание и му бяха издействали доживотна присъда. Тогава Болд бе настоял пред властите да сложат затворника под постоянно наблюдение, но му бе отказано. Като аргументи бяха изтъкнати големите разходи, които щяха да бъдат направени за една такава охрана.

Спряха пред една килия. Болд се надяваше, че пазачът вече е приключил с извиненията, но той заяви:

— Предполагам, че когато един човек си е луд, нищо не може да се направи.

Хари Колфийлд бе повръщал — също като жертвите си. Лежеше в леглото си със затворени очи и изкривена на една страна глава. Може би се бе споминал в мир.

— Значи смятате, че се е оплаквал от плъховете само за да ни накара да сложим отрова? И що за идиот трябва да си, за да направиш такова нещо? Вие какво смятате, по дяволите?

— Че той получи онова, което желаеше. — Сутрешният вестник, захвърлен на пода, не означаваше нищо за пазача. Но Болд видя, че е отворен на бизнес страниците. Знаеше коя е статията, привлякла вниманието на Колфийлд: „Адлър Фуудс“ се връща на пазара. Обезкървен от безкрайните съдебни процеси, Адлър бе свил производството си, но според Дафи възнамерявал скоро да започне отначало. Адлър не беше човек, който би се примирил с неуспеха.