Големият удар
- Автор: Хэммет Дэшил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Големият удар». Краткое содержание книги:
В осем без десет отдолу се позвъни. Спейд натисна копчето на домофона, което отваряше вратата откъм улицата. Гътман остави книгата и се изправи усмихнат.
— Ще имате ли нещо против, ако отворим заедно? — попита той.
— Не — отвърна Спейд.
Дебелият го последва в коридора. Спейд открехна външната врата. След малко от асансьора излезе Ефи Перин, с увития в кафява амбалажна хартия пакет. Момчешкото й лице беше весело и сияещо, вървеше бързо, почти подтичваше. Хвърли един поглед на Гътман, след което повече не му обърна внимание. Усмихна се на Спейд и му подаде пакета.
— Много ви благодаря, мадам — пое го той. — Извинете, че така ви провалих деня…
— Няма да е първият — засмя се тя и добави, като разбра, че няма да бъде поканена да влезе: — Още нещо?
— Не, благодаря — поклати той глава.
— Довиждане — рече Ефи и се запъти обратно към асансьора.
Спейд затвори вратата и внесе пакета в стаята. Лицето на Гътман бе пламнало, бузите му се тресяха.
Кайро и Бриджид О’Шонеси се приближиха към масата, върху която детективът постави пакета. Бяха възбудени. Момчето се изправи, бледо и напрегнато, но остана до канапето, откъдето наблюдаваше другите изпод извитите си мигли.
Спейд отстъпи крачка назад и каза:
— Ето, заповядайте.
Дебелите пръсти на Гътман набързо се справиха с връвта и хартията, сетне с талаша. Черната птица беше в ръцете му.
— Ах! — въздъхна той дрезгаво. — Най-после, след седемнайсет години!
Кайро потриваше възбудено ръце. Момичето бе прехапало долната си устна. Всички без изключение дишаха тежко. Въздухът в стаята беше хладен, застоял, гъст от тютюневия дим.
Гътман постави внимателно сокола върху масата и бръкна в джоба си.
— Той е — рече. — Но все пак да се уверим в това.
Кръглите му бузи лъщяха от пот. Пръстите му трепереха, докато вадеше от джоба си златно ножче и го отваряше.
Кайро и момичето стояха редом с него, от двете му страни. Спейд бе застанал по-отзад, за да може да държи под око едновременно и момчето, и групичката около масата.
Гътман обърна птицата с главата надолу и взе да чопли основата й с острието на ножчето. Черният емайл се свличаше на тънки къдрави стружки. Отдолу се показа потъмнял метал. Дебелият заби острието в него и отдели още една тънка къдрава стружка. Вътрешната й страна, както и тясната ивица метал, останал след нея, блестяха меко, приглушено и сиво — също като олово.
Дъхът на Гътман се изтръгна със съскане от гърдите му. Лицето му се наля с кръв. Обърна птицата и застърга главата й. Ножчето пак оголи оловна повърхност. Пусна и сокола, и ножчето отвисоко върху масата и се извъртя с лице към Спейд.
— Фалшификат! — рече дрезгаво.
Лицето на детектива бе помръкнало. Кимна бавно, но в движението, с което изстреля ръка и сграбчи китката на Бриджид О’Шонеси, нямаше нищо бавно. Придърпа я към себе си, хвана брадичката й със свободната си ръка и грубо я повдигна нагоре.
— Добре — изръмжа в лицето й. — Пошегува се — стига толкоз! Сега ще ни разкажеш всичко.
— Не, Сам, не! — извика момичето. — Кълна се, това взех от Кемидов! Кълна се…
Джоуел Кайро се навря между Спейд и Гътман и се развика пискливо, нечленоразделно:
— Точно така! Точно така! Това е негова работа! Как не се сетих по-рано! Ние го мислехме за глупак, а той ни намота на малкия си пръст! — По лицето на левантинеца се стичаха сълзи; от възбуда той подскачаше на място. — Вие объркахте всичко! — развика се на Гътман. — Вие с глупавите си опити да я купите от него! Тлъст глупак! Издали сте се колко е ценна, той се е усъмнил, проверил е и е поръчал да изработят този дубликат. Нищо чудно, че толкоз лесно го задигнахме! И нищо чудно, че той с такава готовност ме изпрати накрай света да го диря! Ах ти, глупак такъв! Разплут кретен!
Той захлупи лице в ръце, като хлипаше и мърмореше несвързано.
Ченето на Гътман увисна. Замига с очи, а погледът му беше празен. Сетне се отърси като куче и отново се превърна — след като обилните му телеса престанаха да се друсат и да подскачат — в предишния жизнерадостен дебелак.
— Хайде, хайде, сър — рече добродушно. — Няма никакъв смисъл да вилнеете. Всеки греши понякога и можете да ми повярвате, че за мен ударът не е по-малко тежък, отколкото за всички останали. Да, това е ръката на Кемидов, няма съмнение. И какво предлагате? Да проливаме сълзи и да се ругаем един друг? Или може би — той направи пауза и продължи с ангелска усмивка — да се върнем в Истанбул?