Край Рио де ла Плата
- Автор: Май Карл
- Серия: el sendador #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Рио де ла Плата». Краткое содержание книги:
«Край Рио де ла Плата» принадлежи към издание в две части. Втората част е «През Кордилерите» (Band 13).
— Значи мога да си отида, когато пожелая?
— Веднага, щом поискате.
— Добре! Тогава съвещавайте се! Но аз още веднъж ви напомням, че бягството е невъзможно.
Оставих го да се храни и излязох навън.
И без да казвам нещо на спътниците си, те знаеха, че решителният миг е настъпил. Докато все още бях в стаята, те се бяха промъкнали към входа на корала и вече бяха развързали коня. Очакваха ме там с моите пушки, които нямаше как да взема със себе си в жилището на ранчерото.
— Изчезваме ли? — попита полковникът.
— Да — отговорих му. — Бързо и безшумно! Но преди това от вътрешната страна така ще наредим дъските, че майорът да не успее веднага да разбере откъде сме се измъкнали.
Така и направихме, а после поехме по нашия път. Аз водех коня, понеже с мен той беше най-спокоен. Щом стигнахме плета, с цевта на пушката си отместих «вратата» в кактусите и се измъкнах навън. Никакво човешко същество не се виждаше, нито се чуваше. Другите ме последваха. После колкото можехме по-тихо закрачихме направо през полята. Държах дланта си върху ноздрите на жребеца, защото не биваше да пръхти, а камо ли да изцвили. Спрях едва на около шестстотин крачки от кактусовия плет.
— Какво ще правим тук? — попита полковникът — Защо не продължим?
— Пеша ли? За да открият следите ни на зазоряване и да ни догонят? Не, трябва да намерим коне.
— А-а! Но откъде ще ги вземем?
— От войниците.
— Ще крадем ли?
— Да. При тези обстоятелства не го смятам за грях, още повече като съм напълно убеден, че никой от тези хора не е заплатил най-почтено коня си.
— Но, сеньор, нали щом ви забележат, ще ви заловят, или пък ще открият нас?
— Няма да стане нито едното, нито другото!
— Ами как ще я подхванете тази работа да отмъкнете десет коня?
— Ще зависи единствено от обстоятелствата.
— Хм! Държите се като професионален конекрадец!
— Така и трябва, щом искате да крадем коне. Нека с мен дойде само сеньор Маурисио Монтесо. Няма да вземаме с нас пушките си, понеже ми се струва, че ще имаме нужда единствено от ножовете. Другите ще останат да чакат тук завръщането ни.
— Ще крадем коне! — засмя се тихо под нос йербатерото. — Става страшно интересно! Идвам с голямо удоволствие.
Запромъквахме се заедно обратно към кактусовия плет, обаче се отклонихме надясно, където предполагах, че се намират войниците. Скоро доловихме пръхтенето на коне.
— А сега залегнете на земята — прошепнах на йербатерото. — И пълзете точно подир мен, ала тихо съвсем тихо!
— Ще успеем ли да вземем коне? — попита ме той, обзет от напрежение.
— Разбира се! И то най-хубавите, каквито има. Но аз искам и нещо повече, много повече.
— Да отвлечем?
— Да. Един човек!
— Да не сте луд?
— Ни най-малко. Но говорете по-тихо! Иначе ще ми се изплъзне плячката.
— Така само ще ни провалите кражбата на коне, а и съвсем ненужно ще се изложим на голяма опасност.
— Разбера ли, че нещата отиват натам, веднага ще се откажа от този план.
— И на кого сте хвърлили око?
— Че на кого друг, освен на сеньор старши лейтенанта Антонио Гомара?
— Защо точно на него?
— За да го накажа за неговата надменност и защото той много добре познава тукашните местности. Гомара е водач на тези хора. Принудя ли го да язди с нас, те няма да са в състояние да ни преследват, докато неговите способности ще са ни от голяма полза.
— Това е умен ход!
— Нали? Но трябва да побързаме. Вече изминаха повече от десет минути, откакто оставих майора. Той сигурно все още седи, нищо неподозиращ, пред трапезата с месо и вино. Ала щом забележи, че сме изчезнали, ще вдигне голям шум. Хайде да продължим!
Разстоянието, което ни се налагаше да изминем, съвсем не беше голямо. Само след някоя и друга минута видяхме пред нас силуетите на пасящи коне. Най-близкостоящият бе най-много на десетина-дванайсет крачки от нас.
— Чакайте ме тук! — прошепнах на йербатерото. — Не се отдалечавайте от това място, преди да съм се върнал!
Там, където има пасящи коне, трябва да се намира и някой пастир, пазач или пост. Налагаше се да го обезвредим. Бавно продължих да пълзя напред, докато най-сетне се озовах сред конете. И тогава зад две стоящи едно до друго животни забелязах изправени не един, а двама пазачи! Глупава история. Дали трябваше, или по-скоро дали можех да се заема сам с двама души? Разбира се, че можех, обаче докато се справех с първия и се нахвърлех върху другия, той можеше да се развика за помощ. Въпреки всичко се промъкнах още по-наблизо. Двамата разговоряха. Съвсем ясно чувах както гласовете, така и думите им. И ето че кажи-речи щях да извикам от радост, щом по единия от гласовете разпознах старши лейтенанта.