Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
Джоун кимна.
– Негова Светлост е съгласен и затова ще се срещне с вас...
Защитения кимна и тръгна към двореца, но Джоун вдигна пръст.
– ... утре – довърши тя.
Защитения се намръщи. Наистина имаше обичай херцозите да карат вестоносците да почакат малко, за да демонстрират силата си, но да бави с цял един ден владетелски вестоносец, който носи лоши вести, като на всичкото отгоре слънцето още не се беше изкачило в небето? Нечувано.
– Може би подценявате важността на новините ми – каза внимателно Защитения.
– А може би вие се надценявате – отвърна Джоун. – Добили сте голяма слава на юг от Разделящата река, но сега се намирате във владенията на херцог Юкор, Светлина на планините и покровител на Северната земя. Ще се срещне с вас, когато му позволи заетостта, а това ще бъде утре.
Кършене на стойки. Юкор искаше да покаже властта си, като отпрати Защитения.
Той, разбира се, можеше да настоява. Да се направи на обиден и да ги заплаши, че ще се върне в Анжие, или дори да си проправи път през стражите. Никой от тях нямаше да го спре, ако Защитения не пожелаеше.
Но Юкор му трябваше благосклонен. Рейджън щеше да получи гримоара с бойни защити, който Арлен бе дал на Елиса, и щеше да знае точно какво да прави с тях, ала единствено Юкор можеше да предложи на Анжие нужните хора и запаси, преди да е станало твърде късно. Струваше си да почака ден.
– Добре тогава. Ще ви чакам пред портите утре на разсъмване. – той се обърна, за да си тръгне.
– В Мливари имаме вечерен час – спря го Джоун. – Забранено е да се излиза по улиците преди изгрев.
Защитения отново застана с лице към нея и надигна глава, за да ѝ покаже какво се крие под качулката му. Зъбите му заискриха на фона на татуираните му устни, щом се усмихна.
– Тогава заповядайте на стражите си да ме арестуват! – предложи той.
И двамата можеха да чупят стойки и да демонстрират силата си.
Устата на Джоун си остана плътно стисната. Дори да се бе смутила от татуираната му кожа, тя не го показа по никакъв начин.
– На разсъмване – съгласи се тя, бързо се обърна и пое към двореца.
* * *
Неколцина стражи го следваха по петите, след като бе напуснал имението на херцога. Гледаха да не се набиват на очи и спазваха дистанция, но нямаше място за съмнение, че се опитваха да го прос-ледят до мястото, където е отседнал, и да видят с кого говори.
Защитения обаче бе живял дълги години в Мливари и познаваше града като дланта си. Сви зад един ъгъл, където имаше задънена улица, и щом се скри от погледите им, скочи три метра право нагоре и се хвана за перваза на прозорец на втория етаж. Когато кацна отгоре му, лесно скочи на перваза на третия етаж от другата страна на уличката, а оттам – на отсрещния покрив. Погледна през ръба на покрива и видя стражите, които го изчакваха търпеливо да осъзнае, че няма изход от улицата и да се върне обратно. Скоро щяха да се уморят да чакат, някой щеше да влезе в уличката, за да види какво става, но дотогава Защитения щеше отдавна да си е тръгнал.
* * *
Когато приближи третата къща на Мелничарски път, Защитения се сети отново за последните, загадъчни думи на Елиса за Джейк. Добре ли беше той? Дали не му се беше случило нещо?
Джейк и Мери бяха единствените му приятели от детството. Джейк бе мечтал да стане жонгльор и момчетата се бяха зарекли да тръгнат заедно на път, когато Арлен си получи разрешителното за вестоносец, както често правеха вестоносците и жонгльорите.
Но докато Арлен бе преследвал целите си с всеотдайно упорство, Джейк не бе желал да прекарва дълги и тежки часове, упражнявайки жонгльорското изкуство. Когато бе станало време Арлен да потегли на път, Джейк можеше да жонглира, колкото можеше и да лети.
Ала дори и така явно си беше устроил добър живот. Въпреки че не живееше в огромно имение като Рейджън и Елиса, колибата на Джейк беше здрава и добре поддържана. Просторна дори за Мливари. По това време на деня Джейк вероятно бе на мелницата, а това беше идеална възможност. Той сигурно имаше семейство, което да вземе пакета с писмата и което едва ли щеше да разпознае Арлен Бейлс, а още по-малко Защитения.
Но нищо не би могло да го подготви за мига, в който Мери отвори вратата.
Тя ахна, щом го видя с качулката и покрит от глава до пети, и направи крачка назад. Той стори същото, тъй като беше не по-малко изплашен и изненадан.
– Да? – попита Мери, щом се осъзна. – Мога ли да ви помогна с нещо?
Държеше ръката си на вратата, готова да я захлопне на мига.
Беше по-възрастна, отколкото я помнеше, но това по никакъв начин не ѝ се бе отразило зле. Даже напротив, онази Мери, която той помнеше, беше пролетна пъпка в сравнение с цветето пред него. Слабите крайници от младостта ѝ се бяха налели в кръшни извивки, а гъстата ѝ кафява коса падаше на вълни над кръглото ѝ лице и същите нежни устни, които бе целувал хиляди пъти. Усети как ръцете му затрепериха при вида ѝ, ала колкото и неподготвен да бе за красотата ѝ, това, което узна, щом тя отвори вратата, беше далеч по-ужасяващо.