Кралят-демон
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-610-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-демон». Краткое содержание книги:
Преди десет години генерал Дамастес се е врекъл във вечна вярност към чародея Тенедос и във визията на ясновидеца за обединена и мирна Нуманция. Тенедос е станал император и противниците са завладени, но мирът така и не настъпва, а управлението на краля-маг се дави в кръв.
Сега Тенедос е събрал армия от милиони и се готви за война срещу кралство, далеч по-голямо, могъщо и магично от Нуманция. И когато Дамастес се опитва да спре апокалипсиса, ще разкрие тъмната истина за сделката, сключена от краля-маг, за да спечели империята…
И окото, и умът изтръпваха пред цялата тази бруталност. Виждах толкова много трупове, толкова много зло, че спомените ми са като в мъгла. Съхранило се е само по-необичайното.
Един инцидент може да послужи като пример за всичко останало: една група от гвардията, търсеща продоволствие, беше изчезнала и заминах с патрул от Дванадесети да видим дали няма оцелели. Нямаше. На половин ден езда от главния маршрут гвардейците се натъкнали на едно село, все още неограбено и неизоставено. Там намерили провизии… и жени.
Мъжете от селото били избити или избягали и гвардейците се бяха позабавлявали от сърце. Изклали бяха децата, след което се бяха нахвърлили върху жените, от най-старата до най-малкото дете. Бяха убили и тях, но бавно.
Насред тази кървава оргия били изненадани и дошъл техният ред да мрат бавно. Осакатените им, съблечени до голо тела лежаха върху окървавения лед, членовете и топките им бяха отрязани и натикани в устите.
Реших, че са били партизани, защото майсирските жени не бяха погребани или изгорени, но командирът на ескадрона предложи друга възможност: напълно възможно беше да са нуманцийци. Бях потресен, но той ми напомни за дезертьорите и кръшкачите, които крачеха покрай фланговете на колоната като чакали и като чакали се хранеха с каквото им падне и когато им падне.
Разпоредих се да се изгорят телата на жените и отправих молитва за тях, но не разреших траурни почести за гвардейците. Тръгнахме си от мъртвото село и оставихме труповете на вълците — и четирикраки, и двукраки.
Кавалерията ми представляваше жалка картина. Трябваше да имам един милион бойци и два милиона коня. Но разполагах с много по-малко все още неспешени бойци, отколкото в кампанията срещу Чардън Шир преди толкова години.
Повечето ни коне бяха измрели и умираха още. Нямахме пирони за лед за подковите и конете се хлъзгаха и падаха. Само един крак да е счупен, и животното нямаше сили да се вдигне и го оставяхме да умре.
Кавалеристът изругаваше, захвърляше тежкия си меч, оставяше седлото с коня и продължаваше напред като пехотинец, но такъв, който има представа за атакуваща фаланга или вдигане на редут, колкото аз имам представа как се лети. Кавалеристът винаги се смята за нещо по-добро от пехотинците и щом се окаже между тях, много лесно се обезнадеждава. А в онези ужасни дни надеждата беше в голям дефицит.
Но някои оцеляваха. Силните оцеляваха — и нямам предвид онези с яките мускули, защото много от тях, щом видеха поредния заледен хълм, който трябва да изкачат, цивреха и се смъкваха отчаяни на земята край пътя, докато кльощавите хлапета от копторите на Никиас стискаха изгнилите си зъби и продължаваха — крачка след крачка, левга след левга, ден след ден.
Оцеляваха хората с вяра и все едно беше в какво точно вярват. Някои бяха религиозни, рядкост в Нуманция, що се отнася до истинската религиозност. Може би вярваха в семейството си, в жена си, дори в себе си, предполагам, макар да не познавам такъв човек. Приятелите на човек, съратниците му по отделение, доколкото все още имаше такива, бяха най-здравата опора, гълчаха го, щом поиска да спре, ругаеха го, удряха го дори, когато отслабне духът му. На следващата левга нещата се обръщаха и той на свой ред кълнеше и ругаеше другите, и така се крепяха и продължаваха.
Мисля, че аз оживях заради клетвата си да не позволя да умра, докато все още има живи хора, които зависят от мен.
И заради Алегрия.
Извън това, извън нея, преживях, защото Сайонджи все още не беше свършила с шегите си с мен.
Събудих се, преди да разбера какво ме е събудило. Алегрия кашляше — с дълбока, измъчена кашлица. Надигнах се и затърсих с ръка кремъка и огнивото.
— Какво ти е?
— Нищо — отвърна тя. — Извинявай, че те събудих. Заспивай.
— Болна ли си?
— Не. Най-обикновена кашлица.
Сърцето ми се сви.
— От колко време кашляш? Защо не си ми казала? Защо не съм го забелязал?
— Защото си имаше други грижи. И е само от… два дни някъде.
Избих искра.
— Няма смисъл да палиш — каза тя припряно.
Но настоях, фенерчето замига и освети тъмната като пещера вътрешност на каляската ни, с овесените на прозорчетата одеяла да опазят малко от топлината. Алегрия криеше нещо под завивките.