Другият [bg]

„В крайна сметка то е нищо — помисли си Ралф. — Никой. Онова, което приличаше на Клод, на Тери, на Хийт Холмс… е нищо. Само фалшиви фасади. Само сценични костюми.“

Безброй червеникави, подобни на червеи гадини изпълзяха от дупката в главата на Другия, от носа му, от капковидния отвор, в който се беше превърнала устата му, изпопадаха на пода на „Залата на звуците“ и се загърчиха. Тялото на Клод Болтън първо затрепери, после заподскача, накрая започна да се смалява в дрехите.

Холи хвърли фенерчето и отново замахна с бялото нещо (едва сега Ралф видя, че е мъжки спортен чорап), като го държеше с две ръце, и за последен път го стовари върху главата на „нещото“. Лицето се разцепи надве като прогнила кратуна. В кухината нямаше мозък, само още безброй гърчещи се червеи, които неизбежно напомниха на Ралф за личинките, видени от него в пъпеша преди много години. Онези, които вече бяха на пода, пълзяха към краката на Холи.

Тя отстъпи заднешком, блъсна се в Ралф и краката ѝ се подкосиха. Той я сграбчи и ѝ помогна да запази равновесие. Лицето ѝ беше мъртвешкибледо и обляно от сълзи.

— Хвърли чорапа — прошепна ѝ той.

Холи го изгледа, сякаш не разбираше какво ѝ говори.

— Върху него има от гадинките.

Тя отново не реагира, само се взираше в него като в непознат. Ралф се опита да изтръгне чорапа от хватката ѝ, но отначало не можа, толкова силно се беше вкопчила в него. Той разтвори пръстите ѝ един по един, макар да беше готов в краен случай да ги счупи. Тези гадинки бяха по-опасни от отровен бръшлян, ако я полазеха. А пък ако проникнеха под кожата ѝ…

Холи като че ли започна да идва на себе си и отвори юмрука си. Чорапът падна, петата издрънча, когато се удари в каменния под. Ралф побърза да се отдръпне от червеите, които търсеха сляпо (какво ти сляпо, идваха право към двама им), и задърпа Холи за ръката, още сгърчена от нечовешката сила, с която беше стискала чорапа. Тя погледна надолу, видя какво ги заплашва и хлъцна.

— Не пищи! — просъска Ралф. — Сводът може да се стовари върху нас. Само се качвай!

Задърпа я нагоре по стълбата. След първите четири-пет стъпала Холи вече можеше да се движи и без неговата помощ, само че трябваше да се качват заднешком, за да държат под око червеите, които продължаваха да излизат от разцепената глава на чудовището. Също и от капковидната му уста.

— Спри — прошепна тя. — Спри и ги погледни, вече не се движат толкова бързо и не могат да се качат на стълбата, започват да умират.

Имаше право. Пълзяха по-бавно, а онези, струпани на купчина до мъртвото чудовище, вече не помръдваха. Трупът обаче се движеше; нещо в него, одушевената сила, се опитваше да задържи живота. Съществото с образа на Болтън се гърчеше и размахваше ръце като регулировчик. Докато го наблюдаваха, шията му се скъси. Онова, което беше останало от главата, постепенно се скри под яката на ризата. Остана да стърчи само черната коса на Клод Болтън, после и тя изчезна.