Денят след утре

— Освен асансьора има ли някакъв друг изход?

— Не.

— Онзи старец наемател ли е?

— Баща ми. Какво става?

— Тук ли живеете?

Ана Шубарт кимна към затворената врата зад бюрото.

— Отзад.

— Събудете баща си и влезте вътре. Ще ви кажем кога да излезете.

Лицето на жената пламна. Навярно се канеше да го прати по дяволите, когато вратата се отвори и във фоайето влязоха Литбарски и Холт. Литбарски стискаше полицейска едрокалибрена пушка. На рамото на Холт висеше картечен пистолет „Узи“.

Гордостта на Ана Шубарт моментално се изпари. Тя взе от таблото ключа за стая 412 и го подаде на Ремер. После бързо пристъпи към стареца и го разтръска.

— Kommst, Vater.45

Примигвайки учудено, старецът се надигна. Ана Шубарт го поведе под ръка към задната стая, озърна се злобно към полицаите и затвори вратата.

— Кажи на Холт да стои тук — обърна се Маквей към Ремер. — Ти и Литбарски тръгвате по стълбите. Ние, старите хора, взимаме асансьора. Ще ви чакаме горе.

Маквей натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори веднага и двамата с Нобъл влязоха в кабината. Ремер и Литбарски тръгнаха нагоре по стълбището.

Отвън Келерман като че забеляза нещо да просветва в прозореца до стаята на Каду, но дори с бинокъла не успя да различи дали наистина е така. Във всеки случай едва ли беше чак толкова сериозно, че да докладва.

На четвъртия етаж кабината се разтърси и спря. Вратата се отвори. С револвер в ръка Маквей надникна навън. Коридорът беше полумрачен и пуст. Маквей блокира асансьора и излезе. Нобъл го последва, стискайки черен „Магнум“ 44-ти калибър.

На пет-шест метра от асансьора Маквей спря и кимна към една от вратите.

Стая 412.

Изведнъж по тавана в дъното на коридора трепна сянка и двамата се притиснаха към стената. В следващия миг на стълбището изникна въоръженият Ремер, следван плътно от Литбарски. Маквей пристъпи напред, посочи вратата и двете групи бавно тръгнаха към нея — отляво Маквей и Нобъл, отдясно Ремер и Литбарски.

Когато се сближиха, Маквей направи на Литбарски знак да застане в средата на коридора, тъй че да има сигурен прицел срещу вратата. После прехвърли револвера в лявата си ръка, внимателно пъхна ключа в ключалката и го превъртя.

Щрак.

Ослушаха се.

Тишина.

Литбарски напрегна мускули и насочи дулото право към центъра на вратата. Отдясно Ремер се притискаше към стената и по лицето му се стичаха едри капки пот. Отляво, на крачка зад Маквей, Нобъл стискаше с две ръце тежкия „Магнум“.

Маквей дълбоко си пое дъх и посегна към дръжката на вратата. Завъртя и побутна. Вратата се открехна десетина сантиметра, после спря. През процепа виждаха само част от едва мъждукащ лампион и ъгъла на диван. Радиото тихо свиреше валс от Щраус.