Последната тайна на Дома Господен

Отмести черджето и под него се показа каменна плоча с халка в средата, по-голяма от обкръжаващите я плочи, по-гладка, някак си по-стара, много по-стара. Отмести я с помощта на детективите. Разкри се дупка с изтъркани, водещи още по-надолу каменни стъпала. Халифа не беше сигурен, но му се стори, че долови проблясък на светлина отдолу.

— Хайде. Тя ви чака.

Поведе ги по стъпалата към тесен дъгообразен проход с укрепен с греди таван и прашни тухлени стени. Светлината вече се различаваше ясно, наситено топло сияние, излъчващо се иззад ъгъла в дъното на прохода. Тръгнаха към него.

С всяка крачка сиянието ставаше все по-ярко. Ноздрите им доловиха леко ухание, едва забележимо и въпреки това странно упойващо. Зави им се свят. Стигнаха до края на прохода, завиха зад ъгъла и застинаха на място.

— О, Боже — задави се Бен Рои.

Намираха се пред издълбан в голата скала дълбок свод с неравни стени и таван, чиято вътрешност бе изпълнена с най-топлата, най-сладостната, най-прелестната светлина, която Халифа беше виждал. В дъното стоеше източникът на тази светлина, седемраменна Менора, със седем трептящи пламъка на всяка лампа, съвсем същата като тази, която бяха намерили в мината и едновременно с това съвършено различна, с безкрайно по-богато и по-притегателно въздействие, формата й бе безкрайно по-лека и по-грациозна, с украса толкова деликатна и жива, че пред нея истинските цветя, листа и плодове щяха да изглеждат само като безвкусни имитации.

Детективите се спогледаха и отново се обърнаха към светилника. Последваха белобрадия мъж, който ги поведе напред, докато застанаха точно пред него. Златната светлина ги заля като река, навлезе в очите им, нахлу и в най-отдалечените ъгълчета на телата им, изпълни ги.

— Непрекъснато ли поддържате огъня? — попита едва чуто Бен Рои.

— Лампите не са докосвани, откакто Менората е била донесена тук. Били са запалени тогава и са останали така до ден-днешен. Фитилите им никога не са догаряли, маслото им никога не е свършвало.

Мъжете поклатиха глава, смаяни от това чудо, приближиха се още няколко сантиметра и се загледаха в пламъците. Не приличаха на никой друг пламък, виждан досега от Халифа. Бяха изтъкани от всички цветове на дъгата и дори повече, цветове, за които Халифа дори не знаеше, че съществуват, цветове толкова чисти, толкова съвършени, толкова хипнотизиращи, че всеки друг цвят след тях изглеждаше непоносимо безцветен и монохромен. Привлякоха го, обгърнаха го и се извиха в спирала покрай него, помилваха лицето му сякаш мина през ефирна завеса, която изведнъж се отдръпна и разкри огромни открити пространства, пространства, в които присъстваха — и никога не успя да си обясни как така — всички хора, които някога беше познавал, всяко място, където беше ходил, всичко, което някога беше правил: целият му живот бе на длан пред него, съвършено ясен, съвършено реален. Ето баща му и майка му, брат му Али, дипломирането му в полицейското училище, денят, когато петгодишен беше избягал от къщи и се беше изкачил чак на върха на Хеопсовата пирамида. И точно в средата на всичко, най-ясни и ярки от всички, смеещи се и махащи, все едно ги виждаше през прозореца, Зейнаб и децата.