Сърца за изгаряне [bg]

— Добре, щом казваш, значи най-вероятно съм го направил.

— Когато полицаите пристигнат, ще им кажеш какво си направил и колко доволен си бил, докато си го вършил. После, като приключиш и те запишат всичко, знаеш ли какво ще сториш?

Лицето на мъжа не изразяваше никаква емоция. Все едно беше празно.

— Ще отидеш в онази горяща къща и ще седнеш във всекидневната. Точно там, в средата ѝ, ще си намериш удобно местенце за сядане. Ти харесваш огъня.

— Добре. Харесвам огъня.

— Преди това обаче, когато аз си тръгна — продължи Дейвид, — искам да използваш този твой пистолет — да застреляш труповете в джипа до един, след което да хвърлиш пистолета в храстите ето там. Не прекалено далеч обаче. Не искаме да затрудняваме местните.

— Няма да е учтиво.

— Със сигурност няма да е учтиво, господине.

Дейвид видя някаква жена да го наблюдава иззад завесите на втория етаж на съседната къща. Помаха ѝ. Нямаше значение, че го е видяла. И без това никой нямаше да ѝ повярва. Обърна се към мъжа с потника:

— Още нещо.

— Да?

— Мислиш ли, че изглеждам добре?

Мъжът килна глава. Ветрецът развяваше острата му коса.

— Вие сте може би най-грозният човек, когото съм виждал през живота си.

— Не си много умен, нали?

— Не, не съм.

— Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждал.

Мъжът обмисли това, след което се съгласи:

— Да, предполагам, че е така.

Дейвид го остави да чака ченгетата и се качи на задната седалка на средния „Форд Експедишън“ до Латрийс Оливър, която човъркаше някакво лющещо се черно петно на болната си ръка. Той поклати глава и погледна назад тъкмо когато потегляха.

— В къщата имаше стая, боядисана в розово. Намерихме и кукла.

— Още едно дете? — попита Оливър.

— Възможно е — Дейвид погледна отново към къщата. — Ками Брадъртън може все пак да е родила.

— Чудя се какво ли ще може да прави.

— И аз се чудя — отвърна Дейвид.