Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
Но после чух как Ридъл заговори на коня си и усетих лекия тласък, когато и те се качиха. Настойчивост поведе двата си коня. Прис не беше въодушевена и малко се дръпна, но той ѝ заговори кротко; неговият кон се качи спокойно.
— Аз съм с тях — каза на салджията и той го пусна да мине, без да плаща. Позволих си да хвърля поглед през рамо.
Лант клатеше глава. После въздъхна.
— Идвам — каза и даде монетите си на салджията. Качи се на борда с коня си и момчето на съда развърза и прибра въжетата.
Загледах се във водата и далечния бряг. Течението влачеше сала надолу, но салджията и момчетата му ни придвижваха през реката стабилно. Бързонога стоеше спокойно, но Прис въртеше очи и дърпаше юздите.
Докато приближавахме отсрещния бряг, Ридъл заговори на Лант:
— Нашите коне са по-бързи и не можем да ви изчакваме с момчето — каза му откровено. — Можете да ни следвате или да се върнете в Бъкип. Но ние не можем да чакаме. Готови ли сме, Фиц?
Вече се мятах на седлото на Бързонога.
— Готов съм — отвърнах.
— Чакайте! — почти викна Настойчивост и се почувствах като предател, когато поклатих глава.
Лант каза нещо, което не разбрах, но чух, че Ридъл му отвърна: „Следвайте ни както можете тогава“, и препуснахме. Конете ни скочиха от сала на кея и профучахме през малкото селце, копитата зачаткаха по заледения калдъръм. Отвъд няколкото струпани къщурки коларският път се отклоняваше от главния. Бързонога не изчака да я поведа. Отклони се и се изпъна, първо в лек, а после в устремен галоп. Беше чакала за това целия следобед, а това, че муцуната на коня на Ридъл беше до стремето ми, само я пришпорваше още повече. Утъпканият сняг по черния път даваше и на двата коня добра опора и бузите ми скоро пламнаха от вятъра.
Давай! — казах на Бързонога и усетих радостното ѝ съгласие. Тя дръпна рязко напред и светът се понесе покрай нас.
Скоро чух зад нас тропот на копита. Обърнах се и видях Настойчивост, пришпорил коня си. Догонваше ни. Лант беше зад него, хванал юздите с една ръка, с другата стискаше рамото си. Мръщеше се. Нищо не можех да направя за това, така че продължихме напред.
С Бързонога се движехме като едно същество. Беше великолепна и възхищението ми неизбежно се просмука в нея. Добре се справяме заедно, ние двамата, каза тя и не можех да го отрека. Усещах радостта, която изпитваше от устремния ни бяг, когато изпъна крачка и дръпна пред Ридъл и коня му. Умът ми скочи много години назад, към друг един устремен галоп през хълмове. Не бях много повече от юноша тогава и бях последвал Сенч, когато се врязахме през леса и хълмовете до град Фордж за първия ми сблъсък с Претопените. Откъснах мислите си от този спомен и се потопих в днешния ден, коня и вятъра в лицето ми.
Просто тичахме, двамата. Нищо повече. Мислех само за това колко добре се движим заедно. Оставих я сама да наложи бързината си. Забавихме, тя си пое дъх и затича отново. Стреснахме лисица със заек, отпуснат в челюстите ѝ. В подножието на малко възвишение Бързонога прескочи ромолящия поток, вместо да го изгази. Аз съм Бързонога! Ликуваше. И аз ликувах с нея.
Ранната зимна вечер замята светлосини петна по снега. Срещнахме фургон, теглен от впряг едри черни коне и каран от момче, не много по-голямо от Настойчивост. Беше натоварен с дърва за огрев и дадохме път на запотения впряг. Бързонога отвори пъртина през по-дълбокия сняг покрай пътя и Ридъл подкара коня си след нея.
Нямаше нужда да я пришпорвам. Знаеше, че искам бързина, и ми я даваше с цялото си сърце. Лант скоро изостана много зад нас, а след това и Настойчивост. Ридъл издържаше донякъде. Вече не беше до нас, но когато се обърнех назад, виждах лицето му, зачервено и напрегнато, с решимост в тъмните му очи. Всеки път той ми кимваше стегнато и продължавахме. Светлината бавно гаснеше. Студът се усили и вятърът се пробуди. Защо, зачудих се, като че ли винаги препусках срещу студен вятър, а никога не тласкан от него? Кожата на лицето ми се вцепени, устните ми се напукаха и върховете на пръстите ми изтръпнаха от студ.
Но продължавахме упорито напред. Бързонога забави, когато поехме нагоре по хълмовете. Небето бе облачно и разчитах повече на зрението на Бързонога, отколкото на своето. Следвахме коларския път повече по усет, отколкото да го виждаме. Навлязохме в гориста ивица и високите дървета направиха нощта много по-тъмна. Черният път тук беше по-неравен. Започнах да се чувствам стар, премръзнал и глупав. Бях ли си въобразил, че съм пламнал от семе карис и препускам в галоп в нощта, за да избавя Пчеличка? Едва можех да видя ръката си пред лицето ми и целият бях изтръпнал от студ. Минахме през сечище. Отвъд него дирята, която бяхме следвали, се превърна в плитка резка в снега.