Отминали времена

— Не — отвърнах, — мисля, че не.

— И аз така мисля. Не ми се струвате дете, което е било поставяно на преден план, нямате вид на човек, който смята, че всичко му се полага. — Тя отмести поглед към прозореца, където времето се чумереше сивкаво. — Татко слагаше и двете ни със Сафи в стара количка, която навремето била негова, и ни разхождаше дълго из селото. Когато пораснахме, той накара Кук да ни извежда на дълги пикници и тримата бродехме да изучаваме горите, разхождахме се из полето и той ни разказваше разни истории, говореше ни за неща, които ни се струваха величави и прекрасни. Че това е нашият дом, че гласовете на предците ни винаги ще ни говорят, че никога няма да бъдем сами, стига да сме в пределите на своя замък. — Бледа усмивка се помъчи да разтегли устните й. — В Оксфорд страшно му се удавали езиците, древните езици, но той най-много обичаше англосаксонския. Правеше преводи за собствено удоволствие и още от ранна възраст ни позволяваше да му помагаме. Обикновено тук горе, в кулата, но понякога и в градината. Един следобед лежахме заедно тримата върху одеялото за пикник, гледахме към замъка от върха на възвишението, а той ни четеше от „Скиталецът“. Беше идеален ден. Такива дни са редки, така че е добре човек да ги помни. — Тя замълча и лицето й се отпусна, потънало в спомена. Когато отново заговори, гласът й беше дрезгав. — Англосаксонците имат дарба да обрисуват тъгата и копнежа, и героичното, разбира се. А подозирам, че децата имат склонност и към трите. Селедреориг. Тази дума звучеше като заклинание в кръглата каменна стая. „Тъга поради липса на място“ — поясни тя. — Няма такава дума в английския, а би трябвало, не мислите ли?… Така, отклоних се. — Поизправи се на стола си и се пресегна към цигарата си, но тя вече беше станала на пепел. — Такова е миналото — поясни Пърси, мъчейки се да извади друга цигара от пакета. — Все дебне да те подмами. — Драсна клечка кибрит, вдъхна нетърпеливо и ме погледна с присвити очи през пушека. — Ще внимавам повече от сега нататък. — Пламъчето угасна бързо, сякаш за да подчертае намерението й. — Майка ми много се борила, за да има деца, а когато го беше постигнала, я налегна толкова тежка депресия, че почти не бе способна да се надигне от леглото. Когато най-накрая се съвзе, установи, че семейството й не я очаква. Децата й се криеха зад краката на съпруга й, когато тя се опитваше да ги прегърне, плачеха и се съпротивляваха, ако се доближеше до тях. Започнахме да използваме думи от други езици, на които ни учеше татко, за да не може никой да ни разбира. Той се смееше и ни насърчаваше, радваше се колко сме умни. Сигурно сме били ужасни. Почти не познавахме майка си. Отказвахме да бъдем с нея, искахме да общуваме само с татко и той — с нас, затова тя стана много самотна.