Вещиците: Талтош [bg]

— Спи — каза Мери Джейн от седалката отзад, където се бе изпънала така, че да вижда Мориган зад волана.

— Как така ще поемаш контрола? — попита Мона. — Контрола над какво?

— Ами над това — каза Мориган. И двете й ръце бяха в горната част на кормилото и го движеха с лекота, като се имаше предвид, че от доста време се движеха с деветдесет мили в час, без да ги спре полиция. — Слушах безкрайните ви спорове и установих, че се занимавате единствено със странични въпроси, с подробности от морално естество.

Косата й бе разрошена, спускаше се по раменете и ръцете й — беше по-светлочервена от косата на Мона, но със същия оттенък. Приликата на лицата им бе така свръхестествена, че бе в състояние да изкара Мона от кожата й. А колкото до гласа на момичето — е, това си беше истинска опасност. Мориган с пълен успех можеше да се представи за майка си по телефона. Беше го направила без проблеми с чичо Райън, който най-сетне се бе сетил да се обади във Фонтевро. Какъв невероятен разговор проведоха само! Райън бе попитал много тактично „Мона“ да не би да пие амфетамини и деликатно й напомни, че всичко може да навреди на бебето. Той така и не се усети, че това любопитно и бързо говорещо момиче в другия край на линията изобщо не е Мона.

Всички бяха издокарани с „великденските си дрехи“, както се изрази Мери Джейн. Включително и Мориган, заради която се наложи да обиколят всички модни магазини в Наполеонвил. Бялата памучна рокля щеше да е до петите на Мона или на Мери Джейн, но на Мориган й стигаше едва до коленете. Бе доста пристегната в талията, а острото деколте, символ на добър вкус и порядъчност, при нея бе стигнало чак до шията, защото големите й гърди надигаха твърде много плата. Все същата стара история; облечи някое ярко момиче с проста и изчистена рокля и то става още по-привлекателно. Обувките не бяха проблем, щом установиха, че носи десети размер. Ако бяха с един размер по-големи, щеше да се наложи да ги купуват от мъжкия щанд. Взеха й обувки с тънки токчета и тя бе потанцувала с тях петнайсетина минути около колата, преди Мона и Мери Джейн да я принудят да замълчи и да влезе вътре. После бе настояла да шофира. Е, не й беше за първи път…

Бабата, издокарана с разкошен памучен костюм с панталон от „Уол-Март“, спеше, завита с бебешко синьо термоодеяло. Небето бе синьо, а облаците — великолепно бели. Мона вече се чувстваше добре, слава богу, само бе доста отпаднала. Отпаднала и меланхолична.

Бяха на около час път от Ню Орлиънс.

— Как така „морални подробности“? — попита Мери Джейн. — Става дума за сигурността ти. И как така ще поемаш контрола?

— Става дума за нещо неизбежно — отвърна Мориган. — Ще ви го обясня на етапи.

Мона се засмя.

— Е, мама е достатъчно умна, за да разбере, естествено, да види бъдещето с дарбата на вещица, но ти, Мери Джейн, продължаваш да се държиш като нещо средно между досадна леля и адвокат на дявола.