След като приключих с това задължение, реших да не мисля повече за отминалия кошмар. Такъв е животът. Оставаше да се измъкна от лудницата и на всяка цена да се добера до Дяволския остров, откъдето щях да пробвам ново бягство.
Един от копоите ме назначи за градинар в градината си. Вече от два месеца пазех поведение и станах толкова ценен помощник, че проклетият му копой не искаше вече да се раздели с мен. Момчето от Оверн ми каза, че след последната визитация докторът поискал да ме изпишат и да ме пратят в лагера за „пробен срок“. Копоят обаче се противопоставил и казал, че градината му никога досега не била толкова грижливо обработвана.
Затова нея сутрин изскубах всички ягоди и ги хвърлих на боклука. На мястото на всеки корен забучих по един кръст. Колкото корени, толкова и кръстове. Няма смисъл дори да се опитвам да ви опиша последвалия скандал. Възмущението на онзи дебел плъх бе толкова голямо, че за малко не хвърли топа от гняв. Искаше да крещи, но не успяваше да изкара никакъв звук, а само се пенеше и задушаваше. Най-накрая седна на една количка и заплака най-искрено. Май малко попрекалих, но какво да се прави?
Докторът не погледна на нещата откъм трагичната им страна. Той продължи да настоява, че трябва да бъда изпратен „пробно“ в лагера, за да се реадаптирам към нормалния живот. Твърдеше, че странната идея ми е хрумнала само защото стоя съвсем сам в градината.
— Кажи, Папийон, защо изскуба ягодите и набучи на тяхно място кръстове?
— Не мога да обясня постъпката си, докторе, и се извинявам на надзирателя. Той толкова обичаше ягодите си, че наистина сега много съжалявам. Ще помоля Дядо Господ да му изпрати нови.
И ето ме обратно в лагера. Върнах се при приятелите си. Мястото на Карбониери стоеше празно и аз закачих хамака си до празното пространство така, сякаш Матю продължаваше да живее сред нас.
Докторът ме накара да избродирам на ватенката си „Подлежи на специално лечение“. Никой освен него нямаше право да ми дава заповеди. Той ми нареди да събирам окапалите листа пред болницата от осем до десет сутринта. Изпих кафето си и изпуших няколко цигари заедно с него, седнал в едно кресло пред дома му. Жена му се присъедини към нас и двамата се опитаха да ме разговорят за миналото ми.
— И какво стана после, Папийон? Какво се случи с вас, след като напуснахте индианците, ловци на перли?…
— Прекарвах всичките си следобеди заедно с тези прекрасни хора.
— Идвайте да ме виждате редовно, Папийон — покани ме жената на доктора. — Искам да си говорим и да ми разказвате всичко, което ви се е случвало.
Ден след ден прекарвах по няколко часа заедно със семейството, а понякога и само с жената. Те мислеха, че като ме карат да им разказвам за миналото си, ми помагат напълно да се уравновеся. Реших да помоля доктора да ме изпрати на Дяволския.
Речено-сторено. Предстоеше ми да замина на следващия ден. Докторът и жена му знаеха защо искам да ида там. Бяха толкова внимателни с мен, че не исках да ги лъжа:
— Не издържам повече в каторгата, докторе. Изпрати ме на Дяволския, за да мога или да избягам, или да пукна, но веднъж завинаги да приключа с това.
