Наследникът от Калкута

Мистър Томпсън погледна със съжаление сложения на дивана параден костюм. Май че по-прилично ще е да пътува с всекидневно облекло… Той се обърна, бързо целуна подписа на мис Люси и скри писмото в пазвата си.

— Извикайте Флетчър! — викна той на слугата. — мама в къщи ли е?

— Мисис е на заседание на Благотворителния комитет. Тя заръча да изпратим конете да я вземат към девет часа. Флетчър, впрегнете в кабриолета двата коня тръгваме за Тренчбъри. Кажете на Доли да доведе мама с наемна карета и да й каже, че ме викат по бърза работа вън от града. Едва ли ще се върна по-рано от понеделник. Филип, вие без кон ли сте?

— Дойдох дотук с пощенския дилижанс. Ако позволите, ще се кача във вашия екипаж.

— Добре, можете да пътувате с мен. В какво състояние оставихте болния?

— Ох, вече в несвяст! Цялата му лява половина е безчувствена. Сигурно е предал вече богу дух, царство му небесно. Добър господар беше!

— Вярно ли е, че по вашите пътища върлуват разбойници?

— Съвсем вярно! Колко, прости ме, господи, се завъдиха такива селяци убийци по пътищата! Грабят, убиват господата! Именията палят!

— Умеете ли да боравите с оръжие, Филип?

— Тъй вярно, обучен съм. Случвало ми се е дори с пищов да стрелям…

Мистър Томпсън измъкна от прашния сандък под масата чифт стари ръждясали пищови, а иззад облегалото на дивана — шпага с медна дръжка. Още покойният мистър Уилям в дните на своята младост я запасваше на парадния си мундир. Острието беше леко подгънато и оръжието едва ли би внушило уважение на един уличен крадец. Адвокатът нахлузи на краката си топли обувки за кънки, подплатени с козина, загърна се в зимния си плащ, нахлупи на главата капишон и предложи на лакея от Тренчбъри да седне в екипажа. На излизане от кабинета лакеят хвърли в кошничката под масата на адвоката няколко смачкани късчета хартия.

Готвачката проследи с поглед от парадния вход отдалечаващия се екипаж, след което раздигна от масата прибора с недокоснатото ядене.

Очертанията на храстите и дърветата се разтапяха в синьосивата мъгла на зимната вечер. Падна първият снежец; колелата го превърнаха по пътя в кална каша, но в канавките и под храстите снежните петна се белееха върху тъмната заледена земя. Небето се изчисти от облаците и небесният ловец Орион с елмазения си меч на тризвездния пояс стоеше точно над върховете на дърветата.

Наближаваше полунощ, когато край брода през горския ручей спряха двама пътника. Цялото разстояние от покрайнините на Бълтън до този брод пътниците бяха изминали пеша и по пътя не се отбиха нито в една кръчма. Двамата бяха облечени с куртки и шапки на прости селяни, държаха в ръцете си тежки тояги, но помежду си разговаряха на езика на гражданите.

— Тук е, Уенсли — каза по-възрастният, като се оглеждаше на всички страни. — На цяла миля околовръст е гъста гора. Алекс е избрал хубаво местенце.

— Далече ли е оттук брегът на Келсекс? — запита другарят му. — Доста е тъмнично сега и човек не можела се ориентира в непознатата гора. Трябваше да дойдем, докато беше светло.