Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Май нямаше какво да й възразя. Стражите се разхилиха прилежно, но един неин поглед ги накара да млъкнат. Докато прислужничките се въртяха около мен, а стражите стояха неподвижно със студени лица, останалите слуги приготвиха масата. Сложиха бяла покривка, тежки сребърни прибори и съдове. В средата се появи свещник с шест високи бели свещи. След това донесоха покрити блюда и супници. До носа ми достигнаха дразнещи аромати. Появи се също вино и чаши. Накрая в двата края на масата бяха поставени два меки стола. Хеня избърса лицето ми, отстъпи настрани и се поклони на господарката си. Бледата жена пристъпи към мен, но спря на известно разстояние. Наклони глава настрани и ме огледа студено от глава до пети, сякаш бях изложен за продан кон.
— Не изглеждаш зле. Ако семейството ти не беше позволило да се държат така лошо с теб, можеше да си доста красив. Е, ще вечеряме ли?
Тръгна към мястото си и единият от стражите дръпна стола й, за да седне. Станах и тръгнах към масата, като си давах сметка, че друг от мъжете ме следва плътно. Тя махна с ръка да заема мястото срещу нейното. След като се настаних, махна отново. Стражът зад гърба ми се оттегли в сенките. По нейна заповед глобусите внезапно изгаснаха. Останаха да горят единствено свещите, които ни изолираха в остров от жълта светлина. Това придаваше на обстановката лъжлива атмосфера на интимност, но много добре знаех, че стражите и слугите са в тъмнината около нас и ни наблюдават.
Масата бе малка. Бледата жена напълни една купа със супа и я постави пред мен, преди да сипе и на себе си от същия супник.
— За да не си помислиш, че смятам да те тровя или упоявам — обясни тя, докато вземаше лъжицата си. — Яж, Фицрицарин. Ще видиш, че е много вкусно, а знам, че умираш от глад. Засега няма да те тормозя с приказки.
Все пак я изчаках да гребне два пъти, преди да взема лъжицата.
Супата наистина се оказа изключително вкусна, гъста, кремаво бяла, със зеленчуци и крехко месо. По-добро нещо не бях слагал в устата си, откакто напуснахме Бъкип. Щях да я изгълтам моментално, но си спомних за правилата на добро поведение. Самоконтролът изглеждаше единственият ми щит срещу нея и затова се заставих да ям бавно, взех хляб от кошничката, която ми предложи, и го намазах с масло от подноса. Тя наля бяло вино и на двама ни, а след като супата изчезна, ми предложи парчета крехко бяло месо. Беше великолепно и храната отпусна тялото ми въпреки желанието ми да съм нащрек. За десерт имаше бял пудинг с ванилия. Виното затананика в кръвта ми, намаляваше напрежението. Известно време се съпротивлявах, но после осъзнах какво чувствам. Поех дълбоко дъх и се отпуснах. Сега не бе време за битки.
Тя се усмихна. Нима беше усетила, че се предавам? Започнах да я усещам по-ясно. Беше си сложила парфюм и до мен достигна аромат на нарцис.
Приключихме и станахме. Тя махна с ръка на невидимите си слуги. Докато те излизаха от сенките да разчистят масата, някой добави гориво в мангала. До него имаше меко полукръгло канапе. Бледата жена седна в него и потупа възглавниците до себе си. Последвах я и се отпуснах, наслаждавайки се на комфорта му. Милото й отношение ме обезоръжаваше, храната и виното ме бяха размекнали. Сега щеше да се опита да измъкне информация от мен с различни невинни въпроси. Помъчих се да не мисля за нищо. Задачата ми бе да остана нащрек и да измъкна колкото се може повече от нея, като в същото време й казвам възможно най-малко. Тя ми се усмихна и се разтревожих, че се е сетила за замисъла ми. Но после сви крака под себе си, както би направил и Шутът, и се наведе напред. Заоблените й колене сочеха към мен.
— Напомням ли ти за него? — попита неочаквано.
Беше безсмислено да се преструвам.
— Да. Много. Къде е той?
— На сигурно място. Много си привързан към него, нали? Обичаш ли го? — И сама си отговори, преди да успея да отворя уста. — Разбира се, че го обичаш. Оказва такова влияние върху хората, когато реши да го използва. Толкова е интригуващ, така очарователен. Нима не се чувстваш поласкан, че изобщо ти е дал възможност да се запознаеш с него? Танцува по ръба на разбирането ти, предлага мънички намеци за това кой е в действителност, точно както се подхвърлят месенца на куче. С всяко следващо се изпълваш с гордост, че толкова много ти се доверява. И през цялото време извлича от теб знанията, които са му нужни, излага те на опасност и болки заради собствените си цели и взема от теб всичко, което можеш да му предложиш.
— Той е най-скъпият ми приятел. Бих искал да го видя и да съм сигурен, че към него се отнасят добре.
Думите ми прозвучаха твърдо. Но сърцето ми се свиваше. Описанието й на Шута бе жестоко и точно. Това ме деморализираше и тя го знаеше.