Драконите на изгубената звезда [bg]

— Не — каза на пресекулки. — Не мога…

— Златният генерал — прошепна Медан. — Иска ми се да те бях видял тогава…

Той въздъхна. Окървавената му ръка се отпусна и падна на пода. Очите му продължиха да се взират неподвижно в нея и макар да бяха лишени от живот, все пак Лорана съзираше в тях вярата му, непоклатимата му вяра в нея.

Значи наистина бе държал на думите си. Сега от нея зависеше всичко. Само дето гласът не беше неговият, а нечий друг… тъй далечен…

Всичко е в ръцете ти, Лорана. Можеш да го направиш. Сбогом, прекрасна елфидо. Светлината ти ще озарява този свят… Време е моята да помръкне.

— Не, Стурм, не мога да го направя — извика нещастно тя. — Съвсем сама съм!

Точно както и Стурм бе стоял сам на върха на една друга кула, в ярката светлина на новия ден. Беше се изправил лице в лице със сигурната смърт и дори не бе потрепнал, Лорана заплака за него. Заплака за Медан и Келевандрос, за омразата, унищожила и двамата, която щеше да продължи унищожителния си поход, поне докато някой не се сдобиеше с куража да обича. Плачеше за себе си, заради слабостта си. А когато не й останаха повече сълзи, вдигна глава. Най-сетне се бе успокоила и отново се владееше.

— Стурм Блестящо острие — сплете ръце и започна да се моли тя, понеже вече нямаше на кого другиго. — Верни приятелю. Нуждая се от силата ти. Нуждая се от храбростта ти. Бъди с мен, за да спася своя народ.

Лорана избърса сълзите си. С ръце, които бяха твърди и вече не трепереха, затвори очите на наместника и целуна студеното му чело.

— Ти имаше смелостта да обичаш — каза му тихо. — Това ще бъде нашето спасение.

Слънчевите лъчи нахлуха в галерията и заблестяха по подпряното на стената драконово копие, озариха локвите кръв по пода. Лорана погледна през арката, водеща към балкона, взря се в синьото, празно небе. Слугите на Берил бяха изчезнали, но това не я зарадва. Изчезването им означаваше само едно — съвсем скоро щеше да се появи и самата драконеса.

Отчаяно си помисли за плана, който бяха изготвили двамата с наместника, ала почти веднага решително отхвърли тази мисъл. Лъкът, сигналната стрела и огнивото с прахана на Келевандрос все още лежаха там, където ги беше забравил. Сега нямаше кой да даде сигнала. Нямаше как да го направи сама и едновременно с това да се изправи срещу драконесата, нито имаше начин да изпрати съобщение на Дюмат, който сигурно в този момент внимателно се взираше за огнената стрела в небето.

— Няма значение — каза си тя. — Когато времето настъпи, ще разбере и сам. Всички ще разберат.

Тя разкопча колана с ножницата на наместника. Като се опитваше да действа възможно най-бързо, с вкочанени и разтреперани пръсти, пристегна колана около кръста си и прикри тежкия меч с гънките на наметката. По бялата дреха имаше червени петна от кръвта на Медан. Нищо не можеше да стори по този въпрос. Налагаше се да намери начин да го обясни на драконесата заедно с факта, че тя, затворницата, е съвсем сама на върха на кулата, без да я пази никой. Берил щеше да заподозре нещо. Драконите съвсем не бяха лишени от здрав разум.