Шансове
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Вълова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Шансове». Краткое содержание книги:
Жените… Но не и Мария. Никоя не беше като нея. Неговата покойна съпруга. Неговата любов… неговият живот.
— Лъки Сейнт? — някак колебливо произнесе русото момиче. — Що за име е това, по дяволите!
Първата среща на Лъки с Олимпия Станислопулос — нисичко, празноглаво момиче, с малки кръгли очички и кръгло лице сред ореол от най-възхитителната златиста коса, която Лъки беше виждала, поразително бяла кожа и оформени гърди, които се вълнуваха под вехта тениска.
Лъки гневно я изгледа.
— Не съм чувала някой да намира кусур на Ринго Стар, Рип Торн или Рок Хъдзън — отговори предизвикателно тя.
— Оу! — изви презрително глас Олимпия. — А аз да не съм знаела, че спя в една стая с такава обещаваща звезда! Мо-о-ля за извинение!
Независимо от сблъсъка по време на първата им среща, двете станаха големи приятелки. Най-добрите.
Олимпия беше на шестнайсет и половина, разглезена дъщеря на гръцки корабособственик и американка от стара фамилия. Родителите й бяха разведени, непрекъснато си я препращаха един на друг и всеки й угаждаше колкото може повече и с каквото може повече. Състезаваха се. Олимпия беше изхвърлена последователно от две американски престижни училища. Отчаяна, майка й най-накрая я беше записала в Л’Евие.
— Татко е такава циция, че му се свиди и лайното за моето образование — изкикоти се Олимпия. — Надява се, че скоро ще се оженя за някой богат стар мераклия — той щял да го избере от родината си. Мама пък се надява, че ще направя кариера. И двамата ще си останат с надеждите. Аз искам само да ми е весело. Нищо повече. Момчета и купони. Пиячка и купони! С мен ли си в търсенето на истинския добър живот?
Звучеше като вълшебна приказка.
— Разбира се — съгласи се Лъки и този неустоим импулс към приключенията за първи път прие реални измерения в живота й. — Как обаче ще се забавляваме, когато сме заключени тук?
Олимпия й смигна.
— Има си начин! — прошепна тя съзаклятнически. — Само трай и се учи!
Наистина си имаше начин. Лесен. Гасяха лампите в девет и половина. Лъки и Олимпия изчезваха в девет и трийсет и пет.
До прозореца на стаята им растеше добре разклонено дърво, по което те с лекота се спускаха долу. После прибягваха наведени по влажната трева към навеса за велосипеди, мятаха се на два от тях и запрашваха към най-близкото селище. Цялата операция траеше десетина минути.
Първата нощ, когато го направиха, седнаха в едно кафене на открито. Пиха горещо кафе, подсилено с няколко грама алкохол.
Интересът на Олимпия бързо беше привлечен от група младежи, седнали на близката маса. Момчетата го усетиха и обърнаха глави и очи към тях. Скоро един от тях се престраши и се надигна, последван моментално от останалите. Дойдоха на тяхната маса.
Олимпия явно беше вряла и кипяла в подобни ситуации. Размяташе златната си грива и пъчеше сладострастно закръглените си гърди.
Момчетата се залепиха около нея.
— Трябва да науча езика — въздишаше Олимпия. — То-о-олкова е досадно, когато не разбираш за какво си говорят.
Лъки разбираше. Тя говореше свободно немски, италиански и френски — частните учители добре си бяха свършили работата. Поколеба се дали да каже на Олимпия, че момчетата бързешком обменяха впечатленията си:
— Фантастични цици.
— На бас, че бясно се чука!
— Сигурно духа. А може и двете.
Макар и няколко капки, алкохолът удари Лъки в главата. Въпреки това разбра, че трябва да се качват на велосипедите и да изчезват. Момчетата винаги искаха едно и също. Нейните гувернантки добре й го бяха набили в главата. Изглежда бяха прави.
— Да тръгваме — предложи Лъки.
— Защо? — недоволно проточи Олимпия. — На мен ми е весело. Ти не се ли веселиш?
Ако не беше изключително погълната от себе си, Олимпия щеше да усети, че отговорът може да е само един — „Не, не се веселя.“ Лъки седеше в единия край на масата и никой не й обръщаше внимание. Момчетата кръжаха около Олимпия и разкошните й цици.
— Искам да тръгвам — изсъска Лъки, — мисля, че и ти трябва да направиш същото.
— Щом искаш, тръгвай — небрежно подхвърли Олимпия. — Да не би някой да те спира.
Е, никой не я спря.
Лъки стана, взе колелото, избута го на паважа и се отдалечи. На половината път към училището й се наложи да спре. Прилоша й. Повърна. Дали това не беше наказание, защото изостави приятелката си?
Не, реши Лъки, беше постъпила правилно. По-скоро Олимпия не беше постъпила почтено, като я изостави по този начин.
Покатери се по дървото, влезе през прозореца и се отпусна в леглото, без дори да си направи труда да се съблече. След пет минути заспа.