Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
Погледни го, Шишко. Моля те, дай да го видя — замолих се. Но огромното му вълнение и моята омраза към мъжа изхвърли и двама ни от състоянието ни. Шишко нададе беззвучен вик и се сви от спомена за удара, падна от стола и се претърколи опасно близо до огъня. Скочих, замаян от внезапното прекъсване на връзката. Сграбчих го да го издърпам по-надалеч от камината, но той сигурно си помисли, че го нападам, и моментално атакува.
Не, Кучешка воня, не! Не ме виждаш, не ме бий, не ме виждаш, не ме виждаш!
Рухнах като подкосен. Толкова се бях открил за него, че известно време не виждах абсолютно нищо и се кълна, че май долових лепкавата миризма на мърляво псе.
След малко зрението ми се върна. Издигането на защитните стени изискваше цялата ми концентрация. След още малко успях да застана на четири крака. Прекарах пръсти през косата си. Очаквах да видя кръв по тях, толкова силна бе болката. После седнах разтреперан и се огледах. Шишко отчаяно се бореше с мокрите си панталони и пъшкаше от страх и отчаяние, докато се мъчеше да ги навлече. Поех дъх.
— Шишко — изграчих. — Успокой се. Никой няма да те бие.
Той изобщо не ме чу. Замъкнах се до стола, взех робата, която преправях.
— Чакай малко, Шишко. Изчакай да довърша дрехата. Суха и топла е. За теб.
Седнах предпазливо. Е, вече знаех. Знаех защо съм кучешка воня, защо трябва да ме мрази и да се страхува от мен, защо ми заповядва да не го виждам. Дори историята как някой го удря и му взема монетите вече имаше повече смисъл. Шишко никога не се бе опитвал да крие тайните си от мен. Просто сме били твърде глупави да ги забележим, макар да са били пред очите ни. Беше ми трудно да се оправям с иглата, но се справих. Още няколко бода и бях готов. Завързах конеца на възел, скъсах го със зъби и вдигнах робата.
— Облечи това. Докато дрехите ти изсъхнат.
Той пусна мокрите си панталони на пода, но не приближи.
— Ядосан си ми. Ще ме удариш. Може и да ми отсечеш ръката.
— Не, Шишко. Ти ме удари, но защото беше уплашен. Не съм ти ядосан и никога няма да ти отсека ръката. Не искам да те удрям.
— Едноръкият каза…
— Едноръкият лъже. И приятелите му също лъжат. И то много. Помисли. Мириша ли на кучешка пикня?
Неохотно мълчание.
— Не.
— Да съм те удрял и да съм ти отсичал ръцете? Хайде, ела да облечем робата. Ще изстинеш.
Той ме приближи предпазливо.
— Не. — Погледна подозрително робата. — Защо ми даваш това?
— Защото е като розовия сладкиш, стафидите и перото. Принцът иска да имаш по-хубави дрехи. Това ще те топли, докато твоите дрехи изсъхнат. А скоро принцът ще нареди на Шишко да му ушият нови.
Предпазливо пристъпих към него — с вдигнати стени. Нахлузих му робата през главата. Пак му беше твърде дълга. Падна на пода около него, а и ръкавите се оказаха прекалено дълги за ръцете му. Помогнах му да ги навие. Използвах отрязаната ивица като импровизиран колан. Така можеше да върви, без да се спъва. Шишко притисна ръце към гърдите си.
— Мека е.
— Да, по-мека от старите ти дрехи. И е много по-чиста.
Върнах се при стола си и се свлякох в него. Главоболието вече отслабваше. Може би Сенч беше прав за болката на Умението. Тялото ми все още ме наболяваше от падането на пода — беше събудило синините и цицините, с които ме бе обзавел бащата на Сваня. Въздъхнах тежко.
— Шишко. Колко пъти си го виждал?
Той спря с изплезен език и се замисли.
— В дните за пране.
— Знам. Отиваш в дните за пране. Но колко пъти?
Езикът облиза горната устна. Накрая той кимна категорично.
— Всеки ден за пране.
Май нямаше да се добера до нещо по-добро от това.
— Сам ли ходиш?
Това го накара да се намръщи.
— Не. Мога, но той не ми позволява.
— Защото иска монетите, които му дават. И онези, които дават на теб.
Той се намръщи още повече.
— Бие Шишко, взима монетите. После едноръкият се ядоса. Казах му. Сега той взима монетите и ми дава по едничка. За бонбони.
— Кой?
— Не бива да говоря за него. — Долових отглас от ужаса в музиката му, пълна с козе блеене и дрънчащи сбруи. Почеса глава и дръпна един кичур пред очите си. — Ще ме подстрижеш ли? Мама ме подстригваше, след като се къпех.
— Да, ще те подстрижа. — Станах и коляното ми изскърца. Явно го бях ударил при падането. Болеше. Бях обезсърчен, а опитите да изтръгна информация от Шишко само щяха да я погребат под страха му. — Сядай. Ей сега ще взема ножиците. Можеш ли да ми кажеш нещо за тях? Или за едноръкия? Къде живее той?
Шишко не отговори. Отиде при масата и седна. Взе розовия сладкиш и го огледа внимателно. Докато го въртеше в ръцете си, сякаш забравяше всичко друго. Донесох ножиците.
— Шишко. Какво ти казва едноръкият?