Обладаване
- Автор: Байетт Антония Сьюзен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обладаване». Краткое содержание книги:
Може би най-ужасният пример за зловредните последствия, които подобно присъствие може да окаже върху деликатното изкуство на общуването с духове, е себичното поведение на поета Рандолф Аш по време на един сеанс в дома на госпожица Оливия Джъдж, когато под покрива й се бяха събрали жени с невероятна чувствителност от групата „Целомъдрена виделина“, всеотдайно и непрестанно търсещи духовната истина. Госпожица Джъдж има великолепна къща в Туикнъм близо до реката — „Имението с тиса“, свидетел на безброй удивителни неща, безброй срещи на живите и мъртвите, безброй възвишено утешителни слова и звуци. По моравите й лудуват свръхестествени същества, обитатели на реката, и по здрач смехът им отеква под прозорците й. Гостували са й редица изтъкнати личности — лорд Литън, господин Тролоп, лорд и лейди Котъръл, госпожица Кристабел Ламот, доктор Карпентър, госпожа Де Морган, старата госпожа Насау.
В деня, за който говоря, бяхме потънали в дълбоко просветляващи разговори с нашите духовни приятели и водачи, които ни удостоиха с много чудеса. Научих от лорд Литън, ако не се лъжа, че господин Аш проявява голямо желание да присъства на някой сеанс. Когато възразих, защото често е пагубно да се нарушава кръг, който се е сработил тъй добре, ми беше казано, че господин Аш е преживял скорошна загуба и има огромна нужда от духовно утешение и успокоение. Още се колебаех, но за него се застъпиха много настоятелно, затова склоних. Господин Аш беше поставил условие никой да не знае предварително името му и целта на посещението му, за да не разваля по собствените му думи спонтанността на кръга. Приех това условие.
Няма да е преувеличение да кажа, че още с влизането на господин Аш в дневната на госпожица Джъдж ме заля ураган от скептичен студ, а в гърлото ми заседна някаква мъгла. Госпожица Джъдж попита дали съм добре, и аз отвърнах, че отнякъде усещам мраз. Господин Аш нервно се здрависа с мен и наелектризиращото му докосване разкри неочакван парадокс, защото под закоравелия лед на скептицизма му пламтяха необичайно мощна духовна чувствителност и сила. Той с шеговит тон попита: „Значи вие викате духовете от далечни далнини?“. „Не се подигравайте — отговорих аз. — Нямам властта да призовавам духове. Аз съм техен инструмент; чрез мен говорят — или мълчат, слушайки своето, не моето желание.“ „И с мен говорят — каза той — чрез изразното средство на езика.“
Огледа се нервно и не поздрави останалата част от компанията, където освен мен присъстваха седем дами и четирима господа. Както и на предишните събирания, всички от групата „Целомъдрена виделина“ бяха сред нас, а именно госпожица Джъдж, госпожица Нев, госпожица Ламот и госпожица Фъри.
Седнахме в кръг около масата, както сме свикнали, почти сред пълен мрак. Господин Аш не се настани до мен, а седна до господина от дясната ми страна и всички се хванахме за ръце, както правим винаги. Още усещах тежкия студ в дробовете и гърлото си и не спирах да кашлям; госпожица Джъдж попита да не би да се разболявам. Казах, че съм готова да опитам, ако приятелите ни пожелаят да говорят, но се боя, че няма да го сторят, защото атмосферата не е дружелюбна. След малко по краката ми пропълзя зловещ студ и цялото ми тяло се разтресе. Преди много трансове настъпва миг на замайване и световъртеж, но този път ме разтърси тръпката на приближаващата смърт и господин Ритър от дясната ми страна отбеляза, че ръцете ми са леденостудени. От този момент нататък нямам съзнателен спомен за случилото се по време на сеанса, но госпожица Джъдж си е водила бележки, които тук предавам дословно:
„Госпожа Лийс цялата се разтрепери и непознат хриплив глас извика: «Не ме насилвайте!». Попитахме дали е Чери. «Не, тя няма да дойде.» Отново попитахме с кого говорим, и с ужасяващ смях отекна отговор: «С Никотаткоооо42». Госпожица Нев промълви, че сигурно незрели духове се забавляват с нас. Чуха се свиреп трясък и тропот и няколко души почувствахме, че полите ни се вдигат, а безтелесни ръце ни парват по коляното. Госпожица Фъри попита дали дъщеричката й Аделин е тук. Ужасяващият глас отново викна: «Няма дете», после добави: «Глупавата гъска падна в казана» и други нелепи изречения. През стаята със смях прелетя дебела книга, оставена на масата до госпожа Лийс.
Госпожица Нев каза, че може би в стаята има недобронамерено присъствие. Една от другите дами, която никога преди не беше проявявала способности на медиум, избухна в смях и плач и извика: «Ich bin der Geist, der stets verneint»43. От устата на госпожа Лийс долетя друг глас: «Не забравяйте камъните». Някой от нас извика: «Къде сте?» и в отговор всички чухме удивително отчетливо вълни и шум на бълбукаща вода. Попитах дали не ни е навестил някой особен дух, който иска да говори с един от нас. Отговор отново получихме от госпожа Лийс — да, имало такъв дух, който с голяма мъка успявал да се покаже, но би говорил, ако някой се почувства призован и последва медиума във вътрешната стаичка. Едва изрече това, и чудотворно сладък глас пропя: «Нося дарове на помирение», а над масата се появи бяла ръка, която поднесе бял венец със свежи капки роса, заобиколен с наниз сребристи светлини. Медиумът бавно се изправи, за да отиде в другата стая, и две от дамите, силно развълнувани, даже разридани, понечиха да я последват, когато господин Аш извика: «Няма да ми избягаш», сграбчи нещо във въздуха и пак се провикна: «Светлина, дайте светлина!». Медиумът падна като подкосена, а една от другите дами се отпусна на стола и когато запалихме лампите, видяхме, че е в безсъзнание. Господин Аш се беше вкопчил в китката на медиума и твърдеше, че тя е държала венеца, макар никой да не проумява как би било възможно подобно нещо, като знаем къде падна венецът и къде открихме въпросния «джентълмен» и медиума.“
42
В авторската митология на Уилям Блейк — комичен събирателен образ на патриархалните небесни божества от типа на Зевс или Юпитер — бел.ред.
43
„Духът съм, който вечно отрицава“ (нем.) — думи на Мефистофел от „Фауст“: Йохан Волфганг Гьоте. Фауст. Част II, гл. 60, превод от немски Димитър Стоевски. София, Време, 1997 — бел.ред.