В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
— Чувам, че си е намерил момиче сред тях — рече Вертензия. — Това го задържа.
— Каквато и да е причината, трудно ми е да изразя цялата си благодарност! — разпалено отвърна Пискасия. — Този мъж е чудовище.
— Запази изменничеството за себе си — апатично смъмряне. — Знаеш какво прави с онези, които застават на пътя му. Не върши нищо, което да постави под съмнение скорошното ти пребоядисване.
Аркосът на Пискасия потръпна. Заедно с останалите членове на Съвета бе принуден да гледа екзекуцията на лоялистите, която намери за изключително отблъскваща, макар гръдта му да бе изпълнена с облекчение, че самият той е избегнал пламъците, облизващи крайниците на доскорошните му приятели. Деруйс, Редана и Сна Вацта умряха достойно, Редана не откъсваше очи от Фавония, далечен негов роднина — поглед едновременно обвинителен и изпълнен със съжаление. Роднината гузно бе избегнал погледа.
Съветът моментално подири заместници. Кралете на Деруйс, Редана и Сна Вацта можеше и да подозират нещо, но бяха безсилни, никой от тях не искаше да остане без посланик в Съвета на Фалта. Заместникът от Деруйс щеше да пристигне след две или три седмици. Деорк бе казал, че има стратегия да се оправи с него, а останалите двама щяха да пристигнат след месеци. Което, ако казаното от Деорк за брудуонските планове бе истина, щеше да е прекалено късно.
— Но тя определено изглежда добре! — рече Вертензия тихо, дори с копнеж. Пискасия, припомняйки си репутацията на спътника си, потръпна. — Разбирам защо Деорк я иска.
— Защо, виждал ли си я? — запита Пискасия, надвит от любопитството си.
— Да, ти също си я виждал. Тя е една от северняците, които дойдоха да ни обвинят. Помниш ли? Гарвановочерна коса, прогарящи очи. Малко младичка, но пък тъкмо заради това още по-свежа. Срещнех ли я сама в някой от тези коридори, нямаше да отговарям за действията си.
Завивайки зад ъгъла, двамата се изправиха пред Деорк, застанал с непроницаемо изражение в средата на коридора. Аркосът на Вертензия побледня от страх.
— Ще отговаряш за всяка прибързана постъпка, колега — равно изрече Пазителят на Андратан. — Следователно ще се контролираш, защото знаеш какво е наказанието за глупости, особено с неща, които ми принадлежат.
Вертензия имаше причина да се страхува. Бе настроил срещу себе си човека, чиято дружба диреше. Но страхът му се простираше дори отвъд разума. В изречените от мъжа думи имаше скрита сила, която втечни храбростта му, оставяйки го беззащитен за всяка заповед на Деорк.
— Няма да предприемаш никакви действия против момичето от севера, против когото и да било от Еклесия или срещите им. Нека се знае, че те се ползват с подкрепата на Съвета, че в тях виждаме надеждата да възстановим Инструър в някогашните й слава и първенство сред градовете на света! — гласът му бе неумолим, стоманен, разсичайки евентуалните възражения на двамата съветници. — Ти, приятелю Вертензия, ще се явиш в кабинета ми. Измислих нещо да занимая тези ръце, които инак биха те вкарали в сериозни неприятности.
Без дори да изчака отговор, красивият мъж се отдалечи, оставяйки Аркосите да мислят над думите му.
Манум и Индретт бяха се съгласили да обсъдят със Стела притесненията си за отношенията й с Тангин. Приеха момичето в стаята си късно през нощта. В Еклесия това бе единственото време, свободно за разговори. Ала разговорът не се развиваше добре.
— Обратно в Лулеа ли ще ме отведете? — остро запита Стела.
— След като Хал и Лийт се завърнат, всички ще идем по домовете си — отговори Манум. — Ние отговаряме за теб. Така че ще се върнеш с нас.
— Хауфутът бе този, който ме взе на това пътуване — рече Стела. — Не трябва ли той да прецени?
— Права си — отговори Индретт. — Ала би било нехайство от негова страна да не те отведе при родителите ти.
— Освен ако не се омъжа, разбира се.
— Той не би дал съгласието си.
— Може би не, ала отшелникът би го сторил. — Стела вече се бе разгневила и използваше отговорите си като оръжия, с които да нарани приятелите си.
— Отшелникът не е твой закрилник. Хауфутът отговаря за теб.
— Не е така! Служа на огъня и отшелника и съм една от Благословените. Нито хауфутът, нито родителите ми вече имат власт над мен.