Правилата на лова [bg]

Фицдуейн не беше сигурен дали Фумио щеше да се съгласи на среща на открито, но логиката бе на негова страна. В плана трябваше да се предвиди всичко, а за Фумио Намака се знаеше, че изпитва панически ужас да не бъде подслушван. Като допълнителна отстъпка от плана Фицдуейн се беше съгласил Фумио да влезе в градината първи, веднага след първоначалното претърсване, така че нямаше да има вероятност от засада.

Първото отклонение на плана бе, че Фицдуейн нямаше да бъде във втората лимузина.

Но оттам нататък всичко зависеше от хората, които щяха да бъдат в градината, и от помощта, която щяха да им окажат от въздуха.

Фицдуейн се беше научил да има предварително обмислена тактическа стратегия, ако това изобщо бе възможно, по време на престоя си при Килмара, в Конго. Там беше открил, че притежава вроден талант да мисли по този начин и беше доказвал многократно това на практика. В една съвременна високотехнологична битка смъртта бе толкова случайна, но все пак стратегията оказваше влияние. Фицдуейн си спомни как за първи път видя дирижабъла на токийската полиция да прелита покрай прозореца на стаята му във „Феърмонт“. Възприе го някак си много бързо. И, изглежда, всички жители на Токио се отнасяха към дирижабъла по същия начин като него — с оглед на практическото му използване.

Макар че беше огромен, той бе толкова обичайна гледка за токийското небе, че от практическа гледна точка оставаше незабележим.

Друг любопитен, но значителен факт относно дирижабъла бе, че беше много трудно да се прецени неговата близост. Повечето хора знаеха приблизителните размери на един хеликоптер или самолет и приблизително можеха да определят обсега му, но в случая с дирижабъла това бе невъзможно, когато хората го наблюдаваха от земята, и преценката бе много трудна.

Ако не знаеш размерите на нещо, почти е невъзможно да прецениш разстоянието до там, освен ако в близост до него не се намира подобект. В такъв случай дирижабълът можеше да бъде използван като наблюдателна платформа за дейности, извършвани долу, на земята, без да се привлича ненужно внимание.

Друго предимство бе, че от него също така можеше да се стреля. Разбира се, от земята също можеха да стрелят, но оставаше утехата, че е един съвременен дирижабъл и не би могло да се случи същото като в Хинденбург. Самолетостроенето бе напреднало и днес вече никой не използваше свръхлетливия водород, който сам по себе си представляваше опасност от възникване на инцидент. Днешните дирижабли летяха с далеч по-скъпия, но по-надежден хелий. Можеше да стреляш по дирижабъл, зареден с хелий, без това да предизвика пожар.

Надеждността на хелия беше добрата страна. Лошото бе, че ако неприятел откриеше стрелба по дирижабъла, той се превръщаше в лесна мишена. Веднъж попаднал на мушката му, за противника не бе необходимо да бъде учен-специалист по ракетите, за да предположи, че лесно уязвимите хора вероятно са долу, в гондолата. Имаше и още нещо — летеше бавно. Максималната му скорост бе 140 км/ч. В действителност, ако обстрелът започнеше, защитата им от гледна точка на скоростта щеше да бъде значително по-малка. Щяха да имат предимство да виждат всичко отгоре, което би означавало летене със съвсем номинална скорост — още един недостатък, по който можеше да се желае още в областта на въздухоплаването. Дирижабълът беше предвиден за бавно летене. Не бе проектиран за бързи скорости.