Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
— А, виждам, че разбирате.
— О, да.
— Но вие, сър… — Пажинин се обърна притеснено към архисвещения. — Казах ви, че е докоснат от някой бог, но това едва ли е достатъчно да обясни какво виждам. То е… направо боли, когато го гледам. Откакто ми бе дадено виждането, на три пъти съм срещал други избрани, но никога не съм виждал такова нещо.
— Светец Умегат от Кардегос каза, че му приличам на град в пламъци — призна Казарил.
— Това е… — Пажинен го погледна косо. — Това е добре казано.
— Той беше учен човек. — „Някога“.
— Каква е вашата дарба?
— Аз, хм… мисля, че самият аз съм дарът всъщност. Даден на царевна Изел.
Архисвещеният допря ръка до устните си, после побърза да направи свещения знак.
— Това обяснява историите, които се разказват за вас!
— Какви истории? — озадачено попита Казарил.
— Лорд Казарил, трябва да ви попитам… — намеси се съдията, — каква е онази ужасна сянка, която обгръща царевна Изел? Това не е божа работа! И вие ли я виждате?
— Аз… работя по въпроса. Да я отърва от нея, изглежда, е задачата, дадена ми от боговете. Мисля, че почти съм успял.
— О, това е добре. — Пажинин, изглежда, се поуспокои.
Казарил си даде сметка, че нищо не иска толкова много в момента, колкото да дръпне Пажинин настрана и да си поговорят по работа. „Как се оправяш с тези неща?“ Архисвещеният може и да беше благочестив човек, сигурно беше и добър администратор, а вероятно и добре запознат с теологията, но Казарил подозираше, че си няма и понятие за неудобствата на това да си светец. Горчивата усмивка на Пажинин му казваше всичко. Искаше му се двамата да се напият и да си изплачат душата един на друг.
В този момент архисвещеният го смути дълбоко, като му се поклони почти доземи и рече с приглушен, изпълнен със страхопочитание глас:
— Благословени, има ли нещо, което бих могъл да сторя за вас?
Въпросът на Бетриз проехтя в главата му: „Открихте ли как да спасите себе си?“. Може би човек не можеше да спаси сам себе си. Може би той и себеподобните му трябваше да се спасят един друг…
— Тази вечер, не. Утре… или по-късно тази седмица, имам един личен въпрос, по който бих искал да поговоря с вас. Ако нямате нищо против.
— Разбира се, че нямам нищо против, благословени. На ваше разположение съм.
Върнаха се на тържеството. Казарил беше уморен и копнееше да се пъхне в леглото, но дворът под стаята ектеше от врявата на празнуващите. Бетриз, зачервена и задъхана, го покани да танцуват, но той с усмивка отказа да се подложи на това упражнение, а и на нея не й липсваха кавалери. Погледът й често се спираше изпитателно върху него, докато той седеше до стената и гледаше танцуващите, гушнал чашата си с разредено вино. На самия него също не му липсваше компания, даже напротив — разни мъже и жени само дето не се редяха на опашка да го заговарят приятелски, явно с мисълта за някоя службица в бъдещия двор на царината. На всички тях той отвръщаше любезно и неангажиращо.
Ибрийските лордове привличаха дамите както разлян мед привлича орди мравки, и това, изглежда, им доставяше искрена наслада. В разгара на празненството пристигна и лорд ди Самбюер, с което окомплектова компанията и доволството им. Ибрийците се впуснаха да си разказват един на друг за преживелиците си, с което окончателно взеха ума на шалионската си публика, която ги слушаше с блеснали очи. За огромно политическо задоволство на Казарил, Бергон беше обрисуван като героя на това романтично приключение, а Изелината нощна езда от Валенда дотук прозвуча не по-малко героично. Както се случва със затрогващите легенди за събирането на двама млади влюбени, тази беше на път да изтрие от паметта на хората слабоватата измислица на ди Жиронал за „горката луда Изел“, доволно си помисли Казарил. „А и нашата история е истинска!“
Най-накрая дойде ред и на ритуала, който Казарил чакаше със затаен дъх — изпращането на Бергон и Изел до спалнята им. Нито един от двамата, отбеляза доволно Казарил, не беше пил толкова, че да се напие. Понеже виното в собствената му чаша незнайно как бе ставало все по-малко разредено с напредването на вечерта, той откри, че езикът му е понадабелял, когато царевичът и царевната го повикаха в подножението на стълбите да даде и получи церемониалните целувки на благодарност по ръцете. Развълнуван, той направи свещения знак и призова боговете да ги удостоят с благословията си. Сериозната благодарност в очите им го смути.
Лейди ди Баошия беше уредила един малък хор да напява молитви, които да придружат двойката нагоре по стълбите, и кристалните гласове успяха да озаптят до приемливо количество неприличните шеги на сватбарите. Страните на Изел бяха заруменели прекрасно, а в очите й грееха звезди, когато двамата с Бергон се наведоха през парапета да благодарят усмихнато на всички и да посипят главите им с цветя.