Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Знаете ли, не съм добре — смутено измърмори Туигс. — На улица „Хомура-ори“ живее доктор Алберти, той е отличен хирург. Това е на десет минути оттук…
— Докато тичам дотам, на жена ми ще й изтече кръвта! Спасете я!
— Е, какво да ви правя…
Трябва, естествено, да се държи на думата, но нали съществува и лекарската клетва…
Той въздъхна и свали верижката. Продавачът Джонатан Ямада изхълца:
— Благодаря ви, благодаря ви! Разрешете да ви целуна ръката!
— Глупости! Влезте, докато се преобуя и си взема инструментите. Почакайте в коридора, идвам след минута.
Докторът бързо закрачи към кабинета да вземе чантата и да скрие тайната схема. Или ще е по-добре да я вземе със себе си? Не, едва ли е необходимо.
Или продавачът не беше чул, че трябва да чака в коридора, или от вълнение мислите му се бяха объркали, но той се мъкнеше след доктора и все така мърмореше нещо за ръце и целувки. На прага на кабинета възкликна:
— Разрешете ми поне да стисна благородната ви ръка!
— Това може — Туигс му подаде дясната си длан, с лявата се хвана за вратата. — Трябва да остана сам за момент…
Разчувствалият се Джонатан Ямада с всичка сила стисна ръката на доктора.
— Ох! — извика Туигс. — Боли!
Вдигна ръка към очите си. На средния пръст, почти при дланта, изби капчица кръв. Продавачът се засуети:
— Простете ми, за Бога! Това е пръстенът, древният родов пръстен! Голям ми е и понякога се обръща навътре. Да не ви одраска? Одраска ли ви? Ах, ах! Аз съм виновен! Ще ви превържа, ето кърпа, чиста е, ах, няма прошка за мен!
— Няма нужда, глупости — смръщи се Туигс и облиза раничката с език. — Ей сега идвам. Почакайте.
Той затвори вратата зад гърба си, тръгна към масата и изведнъж залитна — притъмня му пред очите. Хвана се за ръба на масата.
А продавачът всъщност не остана в коридора, той също бе влязъл в кабинета и най-безцеремонно ровеше из документите. Взе схемата, погледна я отблизо, кимна със задоволство.
Но на Туигс хич не му беше до странното поведение на Джонатан Ямада, докторът се чувстваше много зле.
Той гледаше фотопортрета на Джени, поставен в сребърна рамка на нощното шкафче, и не можеше да откъсне поглед от снимката.
Ретушираната жена също гледаше Ланселот, усмихваше му се доверчиво и нежно.
Дон-Дон
Ераст Петрович не спа дълго, час по час поглеждаше часовника, а към три и половина леко стана от леглото. Около половин минута погледа спящата О-Юми — изпитваше толкова силно чувство, че му беше много трудно да го предаде с думи: никога досега светът не му бе изглеждал така крехък и същевременно тъй здрав, той можеше да се пръсне на стъклени парченца от най-лекия полъх на ветрец, а можеше да издържи и напора на най-свирепия ураган.
В коридора титулярният съветник си обу ботушите. Докосна по рамото Маса, който седеше на пода пред килера с клюмнала глава. Оня реагира моментално.
— Върви да спиш — прошепна Фандорин. — Неру. Аз ще пазя.
— Хай — Маса се прозя и се прибра в стаичката си.
Ераст Петрович изчака оттам да се чуе равномерното му сумтене (мина не повече от минута) и влезе при княза.
По всичко личеше, че Онокоджи се чувстваше добре в своето убежище. Рафтовете, на които Маса държеше провизиите, бяха закрити е одеяло, на един празен бяха оставени остатъците от вечерята, на пода — угасена лампа. Самият княз спеше безгрижно, по тънките му устни пробягваше усмивка, явно негово сиятелство бе потънал в сладостни съновидения. След О-Юми гледката на спящ човек, при това толкова несимпатичен, се стори на Ераст Петрович кощунствена, пък и естеството на чудните сънища беше ясно — до възглавницата видя празна спринцовка.
— Ставайте — разтърси Фандорин рамото на свидетеля. — Шшт. Аз съм, не се плашете.
Но Онокоджи хич и не смяташе да се плаши. Мътните му очи се отвориха, усмивката стана още по-широка, наркотикът продължаваше да действа.
— Ставайте и се обличайте. Излизаме.
— На разходка ли? — изкиска се князът. — С вас, скъпи приятелю, съм готов да вървя и накрай света.
Докато нахлузваше панталоните и обувките си, той се въртеше, танцуваше и бърбореше безспир, наложи се домакинът да му се скара, че вдига шум.
На улицата Фандорин хвана неспокойния си спътник под ръка. За всеки случай с другата ръка стискаше херщала в джоба си, но не го извади, за да не подплаши княза.
Дъждецът ръмеше ситно, миришеше на мъгла. Свежият въздух лека-полека върна Онокоджи към действителността. Той се заозърта из празния крайбрежен булевард и попита: