Кръвна песен

2.

Включването на ренфаелските рицарски турнири в Летния панаир беше сравнително скорошно нововъведение, но бързо бе спечелило популярност сред хората. Тълпата зарева одобрително на някакъв особено зрелищен сблъсък, докато Вейлин си пробиваше път към кралската шатра с качулка, спусната над лицето, за да му спести неудобството от разпознаването. На терена един рицар излетя от седлото сред дъжд от трески, а противникът му хвърли строшеното си копие на тълпата.

— Ето един високомерен копелдак, който няма да стане отново! — отбеляза някакъв червендалест мъж и това накара Вейлин да се зачуди дали хората харесват зрелището на битката, или шанса да видят осакатяването на богаташите.

Стражите на входа на шатрата го удостоиха с по-дълбок поклон, отколкото изискваше рангът му, и хвърлиха само бегъл поглед на кралското пълномощно, което им показа. Почти без забавяне отметнаха платнището и го поканиха да влезе. Беше се върнал от Севера само преди два дни, но легендата за уж голямата му победа над лонаките вече бе плъзнала нашир и надлъж.

След като му взеха оръжията, го отведоха до кралската ложа, където той не се изненада да завари принцеса Лирна, сама.

— Братко — поздрави го тя с усмивка и му протегна ръка да я целуне. Той се смути за миг, защото принцесата не бе правила такова нещо досега; това беше знак за благоволение, с какъвто хората се удостояваха рядко, и се правеше пред събралото се население на столицата. Въпреки това Вейлин падна на едно коляно и притисна устни към кокалчетата на пръстите ѝ. Плътта ѝ беше по-топла, отколкото очакваше, и той се ядоса на себе си, че усещането му хареса.

— Ваше височество — каза той, като се изправи; опитваше се да говори спокойно, но не му се получи съвсем. — Бях призован да се явя пред баща ви…

Тя махна с ръка.

— Ще дойде. Изглежда, е забутал някъде любимия си плащ. Напоследък не излиза без него. — Посочи мястото до себе си. — Ще седнеш ли?

Той седна и насочи вниманието си към рицарския турнир. Две групи се събираха в двата края на полето, по около трийсет души във всяка. Едната развяваше карирано червено-бяло знаме с орел, а другата — знаме с червена лисица на зелен фон.

— Мелето е кулминацията на ренфаелския турнир — обясни принцесата. — Червената лисица е знамето на барон Хюлин Бандерс, това е онзи с ръждясалата броня, някога главен поддръжник на васален лорд Терос. Орелът принадлежи на лорд Дарнел, наследника на васалния лорд. Явно мелето ще уреди отдавнашна вражда между двамата. — Тя взе бял копринен шал от близката масичка. — Помолиха ме да дам това на простака, когото сметна за по-свиреп от останалите. Явно гледката на едри мъже в метални костюми, които се пребиват до безсъзнание, би трябвало да разтупти женското ми сърце.

— Рядко погрешна идея, ваше височество.

Тя се обърна към него и се ухили.