Хайка за вълци

В същото време Киро Джелебов се качи на горния кат на къщата и седна на пруста. Отпусна се на един стар стол и усети остра болка в гърба. Беше прекрачил прага на партийния клуб, когато нещо го удари в гърба между плещите. Понечи да се извърне да види кой и защо го е ударил, но в същия миг си даде сметка, че псувнята на Стоян Кралев се бе стоварила на гърба му като тежък камък. Главата му пламна от усилие да се овладее, да не се върне при Стоян Кралев и да го заплюе в лицето. Виеше му се свят, улицата се огъваше под краката му, слънцето се люлееше току над горния край на селото. Гадеше му се, болката в гърба го пронизваше като нож. Пред лицето му се изпречи някакво дърво и той го позна — старата черница до завоя на улицата — отвътре гаденето го напъна, свали сламената си шапка, прегърна стъблото на черницата и повърна. Съзнаваше, че се е поддал на слабост, и се оглеждаше на всички страни да види дали някой не го наблюдава отнякъде. „Не бива да се разкашквам така, казваше си, срамота е! Стана това, което трябваше да стане, никого няма да отмине, и мене няма да отмине.“

Но лошото идва винаги по-рано и ни заварва неподготвени дори когато го очакваме. Киро Джелебов знаеше, че влизането му в стопанството е неизбежно, а се оказа толкова неподготвен за това събитие, че то го извади от нормалното му състояние. Никой от ръководителите на селото не дойде при него да го уговаря, както уговаряха другите частни стопани, и това малко по малко му вдъхна надежда, че съдбата на останалите някак си ще го отмине. Надежда съвсем безсмислена, но нали всички знаем, че рано или късно ще умрем, и все пак не го вярваме. Освен това Киро Джелебов залагаше, изглежда, и на обстоятелството, че и двамата му сина учат в университета. Всъщност само с това си обясняваше лоялното отношение на ръководителите към него и вярваше, че ще го оставят да работи имота си още година-две, докато синовете му завършат. Но ето че дойде и неговият ред и той загуби душевното си равновесие до такава степен, че не допусна нито за миг, че може Стоян Кралев да го е оскърбил така жестоко в момент на силно раздразнение, а утре да промени решението си. Страхът, който му бе внушавал този човек от дълго време, макар и косвено, сега изведнъж се отприщи и му подействува като шок, така че не намери сили да му се противопостави или да изчака поне няколко дни, както го посъветва Илко. Влезе в съседната стая, където синовете му държаха книгите си в една малка етажерка, сложи на масата мастилницата, взе един кариран лист и започна да пише молба до управителния съвет на стопанството. „Моля да бъда приет за член на трудово кооперативното земеделско стопанство «Сталин». Имам трийсет декара земя и следния инвентар и едър добитък, който от утре, 11 септември 1950 година, ще предам на стопанството: 1 конска каруца, 1 волска каруца, 2 коня, 2 вола, 1 крава, 28 овце, 2 плуга, 2 прасета по на 60 кила. Задължавам се…“ Тук перото се заби в листа и пусна голяма капка мастило върху последната дума. Взе мастилницата, изля я върху листа и я остави полегнала. Мастилото зачерни част от написаното и от листа потече по покривката на масата.