Пирамидата на бог Слънце

Когато стигнаха горе, всички влязоха в храма и се събраха зад нас. Блажения пристъпи напред да говори с Устад, ала този го прикани засега още да мълчи и гледа насреща към руините, където току-що бе започнал да говори един друг, който бил извисен над всички "блажени" и чието слово не само сме щели да чуем, но и да видим.

Не беше се пресилил в думите, защото онова, което се подготвяше сега там отсреща, щеше да изпълни с ужас всеки, който го гледаше. На изток напълно се бе зазорило и слънцето беше близо до изгрев. Високо горе алабастровата корона бе обляна вече в златист плам. Тя пръскаше искри като милиони диаманти и рубини. Но ниско под нея беше зловещо. Нещо там се размърдваше и раздвижваше, ала не можеше да се различи къде и как. Беше като бавно полюшване насам-натам. Тук и там почвата се разтърсваше и се самопоглъщаше в глъбината като в току-що възникнали шахти. Чухме грохот, сякаш земята се взриви отвътре навън. Последва хрущене и трошене на камъни, все едно някое гигантско митично чудовище бе захванало да гризе планината и да раздробява със зъби нейните скални кости. И тогава… тогава… тогава пред очите ни се разтвори там отсреща една страховита паст и започна да поглъща руините ведно със свлеклите се от височините маси! И докато те изчезваха в това ненаситно, стръвно гърло, изтласканата вода на дълбината избликна като лиги отстрани и по същото време бе изстреляна с такава сила от канала в езерото, че се втурна по повърхността му като прималял за плячка левиатан и се умири далеч някъде там в края.

Но ние не гледахме нито високите вълни на езерото, в което сега се бе изляло цялото съдържание на подземните басейни, нито на нещо друго, а цялото ни внимание бе приковано по поразителен начин само към едно-единствено място. От руините виждахме само предния зид. Всичко, което се бе намирало зад и над него, беше изчезнало, превърнато в едно съвършено равно поле, почти така, както бе изобразено върху скицата на Устад за църквата. И точно там, където върху скицата стоеше в задния план на колонадата празният постамент, сияеше насреща ни с цялото си великолепие освободената сега най-сетне чрез катаклизма алабастрова статуя на "Вкаменената молитва". Открояваща се двойно по-ярко на тъмния фон на нишата, тя бе издигнала протегнати ръце към изгрева, за да приема и въздава с отворени длани благословията, в която се бе преобразило хилядолетното проклятие. И както тя се извисяваше към жадуваното слънце, така неговата светлина заструи надолу от искрящата Алабастрова корона радостно и благодатно, понесена сякаш от ангелски крила. Целуна челото, страните, устата на стоящия точно под тази корона Молител и заля после цялата долина, осведомявайки, че досега е било само утро, но ето че най-сетне настава истинският ден.