Пътят към София

Тя се насили, прогони страшните мисли. Потърси други. Не намери; затова разтвори тетрадката с любимите си ноти и тихо запя една от тъжните песни на Джордани... "Скъпо мое благо, повярвай ми, без тебе чезне сърцето..."

Пееше почти без глас и очите й плуваха в сълзи. Тя си припомняше как също тъй бе пяла оная вечер, когато започна всичко. Или не, не! Тогава не започна. Само излезе наяве. Та то винаги е било!.. Без да разбира защо, тя вярваше вече, че Андреа е единствената й, постоянната й любов. Детинските й чувства, някогашното й увлечение по него приемаха във въображението и огромни размери. Тя си казваше: Леандър просто се вмести тъкмо, както беше и с Хайни, и с Фрицл... Да, той дойде и си отиде... И може би трябвало е така да стане... И може би без мъките и без колебанията не бих намерила отново истинския път към Андреа... О, господи! - въздъхна внезапно и отчаяно тя и престана да свири. Какво не бих дала сега той да е в безопасност, далеч зад Балкана, далеч.

Подрънкването на звънчето вън в отвода прогони мислите й. Тя наостри слух. И отново звънчето продължително и рязко задрънча. Леандър, изплаши се тя.

Скочи, избърса очите си, оправи неволно косите. Не, няма да отлага вече, ще му каже. Още сега!.. И да става, каквото ще... Разтреперана от решението си, тя се втурна надолу по стълбата да превари слугинята. Но Тодорана се намираше в мазата.

Без да се облича, Неда изскокна от къщи, изтича по преметената сутринта каменна пътечка и с решително движение отвори малката портичка.

Не беше годеникът й. Тя изпита едновременно разочарование и облекчение. Някаква непозната, пребрадена с шал, в къса, захабена антерия. Лицето й дългоносо, обилно гримирано и грозно.