Облакът атлас

Луиса все така не казва нищо.

— Извадих късмет. Осколка от граната беше пронизала двете половини на задника ми. Всичко друго ми беше наред. Лекарят каза, че за пръв път вижда една осколка да прави четири дупки. Татко ти, както знаеш, не се отърва толкова леко. Лестър беше надупчен като швейцарско сирене. Оперираха го ден преди да изляза от болницата, не успяха да спасят окото му. Той обаче не се самосъжаляваше, аз само му стиснах ръката и тръгнах, не знаех какво да му кажа. Най-унизителното нещо, което можеш да причиниш на някого, е да му спасиш живота. И Лестър го знаеше. Но не минава и ден, може би и час, без да си помисля за него. Всеки път, когато седна.

Известно време Луиса мълчи.

— Защо не ми каза това на остров Суонеке?

Нейпиър се почесва по ухото.

— Страхувах се, че ще го използваш, за да изцедиш от мен информация…

— За това какво е станало с Руфъс Сиксмит?

Нейпиър не казва „да“, не казва и „не“.

— Знам как работят репортерите.

— Точно ти ли ще критикуваш моя морал?

„Тя говори по принцип — не може да знае за станалото в къщата на Марго Роукър.“

— Ако продължаваш да търсиш доклада на Руфъс Сиксмит — Нейпиър се колебае дали да изрече това пред момчето, — ще те убият, чисто и просто. Не аз! Но някой ще го направи. Моля те. Веднага напусни града. Зарежи стария си живот и работа и замини.

— Алберто Грималди те е пратил да ми го кажеш, нали?

— Никой не знае, че съм тук — слава богу, иначе и аз загазвам заедно с теб.